„Съжалявам“, оформих думите през стъклото.
Наистина бе плакал. Докато ми отваряше вратата, нещо вътре в мен се сви – остро и твърдо.
– Изкара ми ангелите! – извика той. – Знаеш ли колко е лесно да паднеш и да си счупиш глезена, когато ходиш без посока? Или в замръзнала река? Знаеш ли какво става, когато получиш хипотермия?
Наведох се към него и обвих раменете му с ръце.
– Аз съм... Искам да кажа... – започна той. Усетих как ръцете му се стягат около якето на Лиъм в опит да ме задържат там. – Аз не съм същият човек. Не съм и го знам. Не съм в мир с този, в когото се превърнах, или с това, което се наложи да извърша, но и не искам никога повече да се разделяме! Не го прави! Недей да изчезваш! Ако си ми ядосана, просто ме удари! Само не си мисли, че не искам да съм с теб. Винаги ще искам да съм край теб.
Прегърнах го още по-силно и допрях лице в рамото му.
– И ти си различна – каза той. – Вече всичко е различно. И аз бих искал да се върнем обратно във времето, когато бяхме в онзи скапан миниван... Господи, ще кажеш ли нещо?
– Недей – помолих го аз, – не наричай Черната Бети скапана.
Не знам дали се смееше, или плачеше отново, но и двамата се тресяхме от силата на емоциите му.
– Липсва ми – каза той. – Толкова много ми липсва. Знам, че е глупаво, но просто... толкова ме е страх...
– Той не е мъртъв – прекъснах го аз. – Не е. Не може да бъде.
Дунди бавно се издърпа назад и повдигна очилата си, за да избърше очите си с ръка.
– Нямах това предвид. Страхувам се какво ще каже, когато разбере за... това – той отново положи ръце върху волана. – Всичко това.
– Вероятно ще измисли някаква тъпа смешка по твой адрес – успокоих го – и ще ти даде поредния глупав прякор.
– Не – настояваше той, очевидно борейки се със себе си. – Той ще знае...
Изведнъж се почувствах напълно неподвижна. Няма друг начин, по който да опиша ужаса, който ме налази, когато Дунди се извърна от мен.
– Преди ви разказах за всички документи, които следва да се попълнят, за да се регистрираш като преследвач – започна той. – Но... това е само половината.
– Половината? – повторих аз.
Той кимна. Изглеждаше много нещастен.
– За да се докажеш, трябва да предадеш дете. Няма друг начин, по който името ти да попадне в класирането. Не можеш да излъжеш системата. Повярвай ми! Пробвах.
Дотрябва ми неизмеримо количество време, за да разбера това, което се опитваше да ми каже. С всяка изминала секунда лицето му ставаше все по-прозрачно. Мислите и страховете му преминаваха, без да може да ги контролира.
– Кой? – попитах аз накрая.
– Някакво Зелено дете, което открих в Ню Йорк – Дунди преглътна тежко. – Той беше... Очевидно няколко години бе живял трудно. Личеше си по външния му вид. Като преследван от духове, нали знаеш? Гладен. Беше толкова мършав. Забелязах го само защото се опита да счупи автомат за храна в един от онези молове. Беше по средата на деня, имаше тълпа от хора, които го наблюдаваха и се страхуваха да се доближат до него.
– Какво се случи?
– Той... Не знам. Не оказа особена съпротива – промълви Дунди, а гласът му бе пресипнал от емоции. – Просто ме гледаше и аз видях, че се е предал. А и по това време си мислех, че в лагера поне ще има храна. Ще има легло. Той бе Зелен. Щяха да се грижат за него нормално, ако не се набиваше на очи.
– Наложило ти се е. – Какво друго можех да отвърна на това? – Това е бил единственият възможен начин.
– Така ли ще трябва да го обясня на Лий? О, съжалявам. Твоят живот бе по-важен от неговия. Той няма да ме разбере. – Дунди прочисти гърлото си. – Истината е, че бях готов да направя и нещо още по-лошо. Решен бях на всичко, за да ви открия. Това ме плаши. Имам чувството, че ако до мен няма някого, който да ме спре, дори не знам на какво съм способен.
Това беше чувство, което познавах добре. Усещането за свободно падане в тъмна пропаст, без да знаеш след колко време ще удариш дъното... и дали такова въобще съществува.
– Това няма да има значение – отвърнах му аз. – В края на краищата. След като открием Лиъм и вземем информацията, смятам да срина всеки един от тези лагери със земята.
Той изглеждаше така несигурен в това, че сърцето ми се скъса.
– Налага се. Нали ще си край мен в тези моменти? – прошепнах аз.
След миг той кимна.
– Добре – прочисти гърлото си отново, стараейки се да възвърне обичайния си груб тон. – Къде отидоха другите?
– Чакат ни.
– Ще ходим ли тогава? – попита той. – Ще се наложи да се пробвам да скрия колата.