Погледнах го объркана за момент. И изведнъж разбрах. „Той те оставя ти да водиш.“
– Да – потвърдих аз. – Мисля, че трябва да се опитаме да влезем в града пеша.
Дунди кимна и с това дискусията приключи. Поехме надолу по магистралата с колата, докато не открихме малък второстепенен път. След като прикрихме вана, колкото бе възможно под дърветата, се отправихме към гората.
– От доста време не съм правил това – каза Дунди, прехвърляйки раницата, която бяхме успели да напълним с припаси и с един от двайсет и петте милиона комплекти за първа помощ, който той бе настоял да вземем. Усмихваше ми едва-едва, но все пак го забелязах.
– Ще ми се да мога да кажа същото – отвърнах аз, полагайки ръка на рамото му, за да се стабилизирам, докато прехвърлях крака над едно паднало дърво.
– Та къде каза, че са?
Дори не бях осъзнала, че сме се озовали в същото малко сечище, в което бях с останалите, докато не видях удивителния брой разбъркани стъпки, разхвърляни из калта и дървесината. Значи, бяха удържали на думата си, бяха се отделили от нас и сега щеше да се наложи да ги догонваме.
Погледнах към Дунди, за да му обясня нещата, но установих, че очите му са се забили надолу в снега, а веждите му са се сключили.
Тук имаше повече от три чифта стъпки. Съзнанието ми бе регистрирало нещата само веднъж и бе отчело, че Джуд очевидно се бе разхождал наоколо по обичайния си начин или че Вида бе обикаляла неспокойно около сечището. Но стъпките бяха прекалено много за нещо подобно.
И тогава внезапно си представих това, което се бе случило. Спираловиден кръг от стъпки, в който Вида се бе опитала да се бие, завършващ в откритото парче земя, където тя очевидно бе паднала. От другата страна на пътя – счупени клони, натръшкани по земята. Направих още една крачка напред, продължавайки по следата, докато краката ми не стигнаха до няколко пръски пламтяща ярка кръв върху топящо се парче сняг.
Не. Вятърът в ушите ми премина в ниско заплашително ръмжене. Те не бяха продължили напред.
Те бяха хванати.
Тринайсета глава
Въобще не ми мина през главата, че Дунди може и да не успее да следва ритъма ми, докато тичах. Групата бе прочистила пътека през калта и купчините заприщващ пътя сняг, като я бе отъпкала с краката си до ниво, позволяващо преминаване. Поех дълбоко глътка от сухия въздух, опитвайки се да не обръщам внимание на снега, който падаше от ниските клони на дърветата и храстите, докато преминавах през тях. Панталонът и палтото ми бяха мокри, когато най-сетне се плъзнах и спрях. Нишката от следи, която дотогава бе видима и широка, изведнъж свърши пред ръба на един замръзнал поток.
Дунди пъхтеше тежко, когато се озова до мен, а ръка му беше притисната здраво към рамото. Обърнах се да взема раницата с припаси, която бе напълнил, но после размислих. Другата, която ми бе дал, също беше толкова тежка, а нямаше да успея да вървя през снега и с двете. Със сигурност поне нямаше да съм бърза.
– Сега какво? – задъхваше се той между вдишванията. – Тук ли са преминали?
– Не. Това не е възможно! – казах аз, клякайки да опипам леда. – Те са били поне десет. Няма начин всички да са преминали, без да са счупили леда.
Очите му се бяха втренчили в мен, докато се изправях.
– И можеш да кажеш това само от няколко следи?
– Не – отвърнах му. – Не знам колко точно са били. Десет или повече. Но Вида нямаше да се остави да я хванат, ако са били по-малко.
Дунди, изглежда, се съмняваше, но не отхвърли тази възможност.
Разходих се надолу по брега край потока, търсейки отделни следи – човешки или други. Не можеше просто да са изчезнали ей-така.
„По дяволите – помислих си, прекарвайки пръсти през разпадналия се кок, в който бях хванала косата си. – По дяволите!“
– Дали... – Дунди преглътна и премести раницата, за да я настани по-удобно на раменете си. – Мислиш ли, че са ги заловили войници? Може да са ги пратили след нас от поста.
Поклатих глава.
– Щяха да минат по пътя. И ние щяхме да ги забележим – или поне така допусках. – Може да са преследвачи?
Този път той бе онзи, който отхвърли предположението.
– Десет? И защо всичките ще са тук заедно, и то по средата на нищото.
– Тогава... – започнах аз. Очите на Дунди се разшириха, когато усети какво ми бе дошло наум.
– Племето Сини, което търсим? – попита той. – Но защо са оказали съпротива?
Преборих се с първия пристъп на сълзи от паника. „Боже! Джуд най-вероятно е бил ужасен.“
– Те нямат идея как стоят нещата, нямат никакъв живот извън Лигата. Те... искам да кажа ние... сме обучени да се доверяваме само един на друг.