Беше чист късмет, че се обърнах обратно към потока точно в мига, в който го сторих, и че вятърът подръпна назад вечнозелените листа на дърветата от другата страна. В противен случай щях да пропусна сребристия отблясък на оръжие между клоните.
Хвърлих се върху Дунди и го запокитих с лице към земята при изстрела на първия куршум. Долових как нещо мощно изтегли раницата ми и се обърнах встрани към малката експлозия от сняг и мръсни листа, където куршумът разсече земята край нас.
Изстрелите издаваха пронизителен шум, докато прерязваха въздуха, следвайки пътя ни. Съумях да издърпам двама ни на сигурно в укритието на участъка с дървета.
– Дръж главата си долу! – прошепнах на Дунди и само дето не го натиках зад плътното прибежище на едно дърво. Пистолетът, който преди това бях взела от жабката, бе топъл на пипане, когато го извадих от колана на панталоните си. Стрелях веднъж към тях, целейки се в мястото, на което си мислех, че бях видяла човек отвъд потока. Стрелбата от негова или нейна страна изведнъж секна.
Следобедният въздух помежду ни бе блед и неподвижен. В него обаче се долавяше нещо остро. Миришеше на сняг.
– Руби!
Някакво тъмно и неясно петно се стовари от дървото зад нас. Обърнах се, без да мисля, и нанесох удар с лакът, влагайки цялата си тежест. Докоснах се до нещо меко, издаващо разпознаваемо хрущене.
Чу се остър вик от болка, последван от тежко тупване. Ударът изпрати нагоре виещи се облаци от сняг. Обърнах се за Дунди, като се протегнах към него през бялата мъгла, но усетих как една ръка ме хвана за горната част на моята. Кожата бе бледа. Всяко кокалче от нея – разкъсано или краставо.
Направих крачка назад и повдигнах коляно, за да отхвърля следващия нападател, но битката завърши още преди да бе започнала. Почувствах студено острие, което се заби в гръбначния ми стълб, и послушно свалих ръце. Погледнах леко през рамо, за да потърся Дунди. Той бе покрит с кал, а лицето му бе мъртвешки бяло.
– Кой си ти? – попитах, обръщайки се внимателно, за да застана с лице към него и същевременно на разстояние от ножа.
– Кучи син! – изсъска той. Тембърът на гласа му бе достатъчен, за да ми разкрие реалната му възраст. Той бе колкото мен. Най-много една-две години по-голям.
Момчето, което бях цапардосала, се надигна от земята все още зашеметено, избърса носа си с ръкава на овехтялото си палто, оставяйки там дълга тъмночервена следа. Хлапето с ножа се дръпна назад, но не го свали.
Кървавият Нос протегна ръка. Аз сторих същото, преструвайки се, че ще му дам пистолета си. В последната секунда го изпуснах и хванах момчето за ръката, навлизайки в ума му. Тялото му потрепна под моя контрол. В спомените му видях проблясък от изплашеното лице на Джуд и това ми бе достатъчно.
– Какво направихте с тези деца? – изръмжах аз. – Момчето и момичето отпреди малко? Къде сте ги закарали?
Дунди ме гледаше с доста странен поглед, но успя да запази мълчание.
– Момчетата... – отвърна онзи с глас, променен от ужасяващия ъгъл, под който се намираше носът му. Лакътят ми болезнено простена в отговор. – Момчетата ги заведоха при Беглеца.
Ама... разбира се.
Това бяха първите думи, които ми дойдоха в ума и пробиха леда, обхванал ме внезапно намясто. Разбира се. Системата на Кланси бе проработила така добре първия път – защо да не я изпробва отново? Ама, разбира се. Нямаше значение кои са децата. Трябваше просто те да се съгласят или пък да бъдат убедени чрез неговите способности да се противопоставят на президент Грей.
Разбира се.
Наложи се да пусна детето, тъй като в гората около нас се появиха четири други фигури, дошли да проверят какво се случва. Можех да контролирам един човек, но не бях Кланси. Повече от това не ми бе възможно, а всеки опит да се пробвам щеше да им разкрие единствения коз, който държах в момента. Направих крачка напред, показах им, че не съм въоръжена, и кимнах на Дунди да стори същото.
– Искаме да се срещнем с Беглеца – заявих аз. – Няма да причиняваме проблеми.
– Вярно ли? – попита един от тях и надзърна надолу към зашеметеното дете в краката ми. – Майкъл, ти чу ли това, или ударът, който си получил, ти е развинтил бурмичките?
Кървавият Нос Майкъл разклати глава в очевиден опит да изчисти съзнанието си. Рана в главата бе добро прикритие за онова, което бях извършила с него, но на малкото му мозъче му отнемаше толкова дълго да се възстанови, че започнах да се притеснявам дали другите момчета около нас нямаше да се усъмнят. Те явно не желаеха или не можеха да предприемат каквото и да е без неговото разрешение.