– Ще ги заведем – осведоми ги Майкъл. – По-бързо! Двама от вас да останат на пост. Ще изпратя някого за вас.
„Този тук е Водач?!“, помислих си. Всъщност не беше лишено от логика. Ако не друго, то поне размерът му всяваше страх.
Те бутнаха Дунди към мен и се запътихме обратно към потока. Обхванах кръста му с ръка, за да го задържа близо до мен. Онези взеха раниците ни и ги сложиха на раменете си.
– Хм... – промърмори Дунди. – Мамка му!
Отново бяхме на открито, близо до замръзналия поток... и най-важното – в обсега на стрелеца върху дървото.
Усещах по себе си ръце, които ме претърсваха и проверяваха вътрешността на ботушите ми. Опитах се да не реагирам, когато взеха швейцарското ми ножче. Смразяващият въздух хапеше лицето ми, но мисълта за това какво щяха да открият в джобовете на Дунди направо ме вледеняваше.
Той вероятно бе прочел въпроса върху лицето ми, защото едва доловимо поклати глава. Детето, което го претърсваше, намери само ножа му и цял джоб пълен с обвивки на бонбони. Бе проявил достатъчно съобразителност да изхвърли в гората по време на нападението картата си на преследвач или пък я бе оставил в колата. Слава на господ!
Обърнах се да погледна отвъд реката, пропускайки на косъм ритащите крака на Дунди, когато той бе отлепен от земята и дръпнат встрани от мен.
Той увисна във въздуха за половин секунда, която бе нужна на детето с протегнатата ръка да го вдигне само благодарение на способностите си и да го прехвърли на отсрещния бряг.
Почувствах топлото подръпване в стомашната си кухина и разпознах усещането. Нямах дори шанс да протестирам, преди също да бъда издигната нагоре и прехвърлена през потока. Приземиха ме върху Дунди с абсолютна и пълна липса на милост.
Останалите деца се заляха от смях и се пренесоха едно друго над замръзналия поток, действайки с нежността на успокояващ бриз. Като изключим това, те не говореха, нито пък ни предложиха обяснение или потвърждение за мястото, на което ни водеха. Двама останаха отзад, за да заличат следите ни в меката бяла пудра.
Вървяхме мълчаливо. Започна да пада сняг, който се заплиташе в косата и миглите ми. Студът проникваше през кожата на якето на Лиъм. Дунди се напрегна и заразтрива разсеяно раненото си рамо. Срещнах погледа му и забелязах тревогата си, оглеждаща се в неговите тъмни очи.
– Не мога да повярвам – промърмори той. – Отново.
– Аз ще се погрижа за него – казах тихо, провирайки ръка през неговата.
– Да. Нали се справи толкова добре последния път?
– Ей! – Майкъл насочи сребристия си пистолет. – Я да млъквате!
Вече ходехме толкова дълго, че започнах да се чудя дали някога ще стигнем до лагера, или там, където планираха да ни заведат. Не се сетих, че всъщност сме поели към Нашвил, докато не забелязах голямата река.
Веднага разбрах защо бяха затворили града. Макар реката да бе излязла от устието си преди месеци, повечето от водата все още не бе замръзнала и не се бе върнала към обичайните си нива. Краищата ù бяха набъбнали и давеха близкия пейзаж. Реката бе чудовище, което растеше с всяка крачка, приближаваща ни по-близо до нея. Накрая тя остана единственото препятствие между нас и появилия се бял склад отсреща.
На брега ни чакаха три малки плоски сала, които не приличаха на нищо повече от сковани заедно каси и отделни дъски, привързани с помощта на яркосиньо въже от винил. На всеки от тях стоеше по едно дете в бяло, което държеше дълъг кол. След като нашата групичка се раздели на трите сала, децата с коловете ни избутаха и ни прекараха през плитката кална вода с бавни и методични движения.
Свих юмруци покрай тялото си. Един от товарните докове на склада бе отворен и ни чакаше. С устойчивост, каквато не подозирах, салът доплава през остатъка от пътя, за да стигне до сребристата врата и скритата зад нея тъмна зала.
Платформата за разтоварване бе вдигната достатъчно, така че саловете повече не бяха нужни. Поеха ме през кръста и ме оставиха в ръцете на друго чакащо ни дете. Момичето, което ме прихвана, бе слабо и бледо, а зелените ù очи стърчаха над изострените кости на лицето ù. Имаше мокра, боботеща кашлица, която дойде някъде дълбоко от гърдите ù, но не каза нищо, докато ме хващаше за ръка и ме буташе навътре.
Стените и подовете бяха от цимент и на път да се сгромолясат – напукани и надраскани със стари и избелели графити. Складът бе горе-долу с размерите на ученически салон по физкултура и все още пазеше някои улики, които свидетелстваха за предишния му живот – знаци, отбелязващи къде могат да се поставят кабели и жици. Задната стена, към която вървяхме, някога боядисана в електриково синьо, сега някой бе опитал да покрие с пласт бяла боя, ала все още можех да разчета прозиращите отдолу черни букви ДЖОНСЪН ЕЛЕКТРИК.