Дунди ме догони и кимна към кафявата линия, която преминаваше по протежение на всички стени, разположена точно по средата на разстоянието до тавана. Значи, водата от реката бе стигнала чак толкова високо.
Всяка стъпка, която правех, всеки глас около нас, всяка капка вода от пукнатините в сводестите тавани сякаш ехтеше. Звуците се отразяваха в празните стени и закованите с дъски прозорци около нас. Въпреки че не бяхме навън на снега и студа, сградата не беше изолирана, за да държи упорития хлад навън. Стари метални кошчета за отпадъци живееха нов живот, като приютяваха в себе си накладени огньове. Последните обаче се намираха в другия край на склада, а не близо до групите деца, разпръснати край входа, през който влязохме.
Това... въобще не приличаше на „Ийст Ривър“.
А тийнейджърът, който стоеше на една издигната платформа досами стената отсреща и се губеше и появяваше отново, притулян от дима от цигари и огън, определено не бе Кланси Грей.
– Кой, по дяволите, си ти?
След като бяхме въведени вътре, бяхме посрещнати от тих заинтригуван шепот, ала след думите ми той премина в пълно мълчание. Очите ми се бяха фиксирали директно върху лицето на хлапето, прехвърляйки се там толкова бързо, че дори не бях забелязала другите тийнейджъри около него, докато те не се приближиха, за да ни огледат по-добре. Имаше момичета, облечени с къси панталони и фланелки, които трепереха. Те се бяха облегнали в основата на подиума или пък висяха около кошовете, скупчени зад момчето, като помежду им имаше само няколко одеяла. Около тях стояха групички от момчета, които се смееха и подхранваха отвратителния сив облак от дим със собствените си цигари.
Този младеж бе по-близо до двайсетте от останалите. По лицето му бяха наболи зачатъци на червеникава брада, която бе зает да трие в бузата на кацналото в скута му момиче с дълга пепеляворуса коса. Тя трепереше цялата, но не можех да разбера дали от страх, или от студ. Когато се обърна, за да ме погледне, установих че синината, започваща от ъгъла на устата ù, обхваща цялата ù челюст.
Русата коса на момчето бе дълга и прибрана спретнато зад ушите му. Стандартните му военни ботуши и яке от черната униформа на СОП бяха нацапани с кал, но иначе изглеждаха непокътнати – като че ли твърде лъскави, за да са били ползвани някога.
– Моля? – южен акцент.
– Кой – повторих аз, – по дяволите, си ти?
Всички тийнейджъри, които седяха на подиума, се обърнаха едновременно да надникнат към него, но той се бе взрял в мен. Отново усетих горещото дръпване в стомаха си и въпреки опита на Дунди да ме хване, краката ми се приплъзнаха по прашния под към него. Едва успях да се съвзема, преди да се ударя странично в подиума. Стари струпани щайги със закован върху тях и надиплен от водата шперплат – това представляваше цялата му сцена. Металният му стол бе сгъваем и покрит с пухкаво одеяло, най-вероятно за да се постигне по-голям ефект.
Момчето се изправи, като избута момичето от себе си. Когато тя извика от изненада, той ù подхвърли купата с онова, което ядеше, за да я накара да млъкне. Преборих се с подтика да потърся Вида и Джуд в сенките, които пълзяха около нас.
– Къде ги открихте? – той се наведе в края на подиума, за да впие поглед в лицето ми. Очите му бяха зеленикави, но голямо кафяво петно покриваше горната част на дясното му око.
– Нагоре по потока – отговори Майкъл.
– Ти – каза Водачът, обръщайки се към едното от момичетата върху подиума. – Дай му одеялото си, преди да е замръзнал. Това момче ще бъде нашият крал тази вечер. Гледай само каква плячка е донесъл.
Момичето явно не разбра защо или как бе възможно да иска от нея да стори нещо подобно. Тя гледаше втренчено в гърба му с онемяло изражение, докато едно от момчетата не хвана с юмрук късата ù кестенява коса и не я изтласка напред към края на издигнатия подиум. Под топлото кафяво вълнено одеяло тя носеше изцапана жълта фланелка с къси ръкави и нечии стари боксерки. Нямаше обувки или чорапи.
Майкъл изтръгна одеялото от ръцете ù, цъкайки с език, възмутен от съпротивата ù. Едно от другите деца – малко момче – му подаде бутилката с вода, която държеше, и наблюдаваше с уморени очи как по-голямото момче изгълтва остатъка, преди отново да му метне смачканото шише. След това той просто се свлече обратно на мястото си от дясната страна на Водача. Как въобще беше възможно някой да изглежда толкова самодоволен и горд, увит като пашкул в одеяло и с кръв по лицето си... бе извън моите способности да го осмисля.