Водачът хвърли цигарата си на земята точно пред краката ни. Единият ù край все още светеше в яркочервено. Аз бях вперила взор в ивицата гола кожа над яката на якето му.
Чисто ново яке. Бях работила по достатъчно подобни във Фабриката, за да мога веднага да ги разпозная. Нямаше кръпки или пък стандартното американско знаме. Освен ако не бе махнал нашивките, което бе доста съмнително, предвид целостта на плата, така че най-вероятно го беше откраднал от някоя доставка вместо от войник.
Спря да се взира в мен само колкото да погледне към Майкъл. Устните му се бяха разширили в усмивката на акула.
– Той ли те подреди така? – след което кимна към Дунди.
Другият тийнейджър използва новопридобитото одеяло, за да избърше кръвта си, която бе хванала коричка и покриваше горната му устна. Той понечи да проговори, но после явно размисли, че няма смисъл да признава как момиче, наполовината на него, му е обезобразило лицето.
Водачът се изхили тихичко и се обърна към мен.
– Лакът, юмрук или крак?
– Лакът – поясних аз. – С радост ще повторя демонстрацията с теб, ако желаеш.
Шепотът се завърна, този път придружен от няколко сподавени кикота. Стиснах зъби, за да не успея да кажа нещо друго толкова глупаво. „Обуздай се – наредих си аз. – Проучи го.“
– Боец? – попита той и вдигна вежди. – Какъв цвят си, скъпа?
Не бях усетила, че Дунди въобще е помръднал, докато не го видях да стои край мен.
– Тя е Зелена. Аз съм Син. А ти си?
– Наричат ме Нокс – отвърна той. – Чували ли сте за Беглеца?
– Ако ти си Беглеца – започна Дунди, – аз съм скапаният Великденски заек. А това да не би да е „Ийст Ривър“?
Нокс внезапно се изправи, чувайки това, а веселата му усмивка се скова в нещо доста по-сурово.
– А вие не си ли го представяхте така?
– Хванахме ги на същото място, на което бяха и другите двама, точно до магистралата – услужливо допълни Майкъл. – Онова момиче също е Синя. Довечера можем да направим ритуал за посвещаване.
Нокс го накара да млъкне с поглед. Над нас снегът очевидно бе преминал в дъжд, който плющеше по металния покрив и бе единственият друг доловим звук освен нетърпеливия шепот на децата, скупчени наоколо.
– Какво знаете за „Ийст Ривър“? – попита той.
– Ами... като начало... – започна Дунди, скръствайки ръце пред гърдите си.
– Чухме, че е във Вирджиния! – прекъснах го аз. – Бяхме тръгнали натам, преди приятелчетата ти да ни подберат.
Ето какво мислех – което и да беше това самодоволно хлапе, откъдето и да идваше, той определено не бе Беглеца. Наясно бяхме с това. Нокс също го знаеше. Но ако той разбереше, че сме се досетили, не се съмнявах и за секунда, че щеше да се справи с нас още преди да сме споделили тайната с всички други. Това име бе легенда, а и след като бе успял да събере толкова деца и да създаде подобен род лагер – защо всъщност да не му повярват, че именно той е Беглеца?
– Страхотно местенце си имаш – продължих, като насилих врата си, за да огледам наоколо. Нито Джуд. Нито Вида. Но това определено беше племето Сини, за което Кейт се бе опитала да ни предупреди. – Добре сте се устроили. Това ли са всички?
Нокс изсумтя и даде знак на едно от по-малките хлапета до себе си. Момчето, което бе на дванайсет или тринайсет, стана кървавочервено от оказаното внимание. Нокс промърмори нещо в ухото му, момчето кимна веднъж и скочи със засилка от подиума. Последното, което видях от него, беше гърбът на покритото му със сажди яке, което изчезваше през една от страничните врати.
– Аз съм Руби – казах аз и посочих Дунди с палец. – А това е Чарлз. Както заявих, просто преминавахме оттук, отивайки на изток.
Нокс се върна на мястото си и без каквато и да е принуда, същото момиче отпреди малко изприпка обратно към него, подавайки му купичката с храна. Супа, ако се съдеше по пръските, които се разлетяха по якето му. Не пропуснах и начина, по който децата около него сякаш се приведоха напред, гледайки жадно как бульонът изчезва лъжица по лъжица.
„Не поглеждай към Дунди“, наредих си аз. Нямаше да успея да се сдържа. Момичето с овехтелите дрехи бе само кожа и кости... като малка птица.
Нокс махна на Майкъл да се приближи и той заедно с още едно хлапе оставиха раниците ни на подиума. Две други момичета – по-малки от първото – скочиха в действие. Парче по парче те извадиха всичко от раниците, които така грижливо бяхме натъпкали. „Довиждане, хранителни блокчета. Довиждане, комплекти за първа помощ. Довиждане, бутилки с вода, одеяла и кибрити...“
Всяко нещо, което измъкваха, бе достатъчно, за да прекърши и без това тънкия контрол, който имах над гнева си. Прехвърлих погледа си нагоре, натам, откъдето Нокс наблюдаваше процеса. Почудих се колко ли добре щях да се почувствам, ако му бях разпарчетосала мозъка по същия начин. Щеше да е лесно. Само ако можех да се доближа до него.