Щом Нокс ни погледна отново, на лицето му се бе настанило абсолютно ново изражение... глад и вълнение.
– Откъде взехте тези неща?
– Обрахме една стара бензиностанция – отговорих аз и минах крачка напред. – Наши са. Ние си ги открихме.
– Всичко ваше е мое, скъпа! – каза той. – Тук всеки трябва да си заслужи нещата.
Дунди промърмори нещо под носа си.
– Занесете всичко това в склада – нареди Нокс на Майкъл. – После ти и момчетата ти може да ядете. Колкото искате.
Майкъл се усмихна и загърна одеялото още по-стегнато около палтото си. Момчетата от екипа му се разскачаха от вълнение, блъскайки се един друг в опит всичките да преминат едновременно през онази врата, през която по-рано бе изчезнало хлапето. Само един не участваше във веселбата. Онзи, който все стоеше в края на групата. Той бе средно висок и беше облечен в зелен армейски шинел, който му бе с един размер по-малък, поради което се налагаше да го носи разтворен. Косата му бе дълга и невчесана като на другите от групата, но той я държеше настрани от лицето си благодарение на ушанката, която имаше. Точно преди вратата да се затвори, нещо прикова любопитството му, защото изведнъж се обърна обратно и се облегна на стената.
– Вие заедно с онези хлапета ли сте, които момчетата ми хванаха по-рано? – попита Нокс, като върна вниманието ми върху себе си. Тежка златна верижка се подаде изпод фланелката и якето му, докато се навеждаше напред. – Готината мацка и плашилото?
Ами... и така можеха да бъдат описани.
– Не – отвърнах аз. Една стъпка към мен. И още една. – Нямам идея за какво говориш.
– Руу!
Всяка глава в склада моментално се насочи към страничната врата. През мен се изля река на успокоение – там стояха Вида и Джуд. Изглеждаха малко по-зле, но пък бяха цели. И двамата бяха без якета. Джуд въобще не се стараеше да се преструва, че не замръзва, но челюстта на Вида бе здраво стисната, а ръцете ù бяха прилепени плътно към тялото. Видях как нещо трепна в очите ù, но тя не изрече нищо. Искаше ми се същото да можеше да се каже и за Джуд.
– Видя ли? – питаше я той, докато я сръгваше по ръката. – Нали ти казах, че ще дойдат!
Въздъхнах и се обърнах обратно към Нокс и подиума.
– Ще се пробваш ли да отговориш отново, сладурче? – попита студено той.
Вдигнах рамене и не отвърнах нищо. „По дяволите.“
– Та... една Зелена, един Жълт и двама Сини навлизат в моите гори... – започна Нокс, изправи се и скочи от ръба на подиума. Вида и Джуд бяха бутнати към нас.
Той сновеше пред лицата ни и това, изглежда, забавляваше хлапетата. Бе точно извън обсега ми.
– Вие, двамата Сини, сте повече от добре дошли тук, но ще трябва да се разберете кой от вас всъщност е достатъчно здрав, за да вземе участие в ловния ритуал по посвещаването.
Посвещаване?
– С него ли ще трябва да се боря? – попита Вида сприхаво. – Нали казахте, че ще е битка?
Нокс се засмя, а след като той го стори, и всички останали се включиха.
– Всъщност – продължи Вида, отмятайки тежката си синя коса зад рамо – по-добре вземете да го пуснете. Той е напълно безполезен. Ще го сваля на земята за три секунди. Да знаете просто.
Джуд бе напълно объркан и като че ли не схващаше, че това беше нейният изкривен начин да се опита да предпази Дунди от сблъсък, в който той не можеше да победи. Изненадах се, че ù пука и поне се пробваше.
– Тя не лъже – добавих и аз. – Ако ви трябва по-добрият боец, това определено е тя. Но пък той може да оказва първа помощ. Закърпвал ме е няколко пъти. Вижте! – Вдигнах косата, покриваща белега на челото ми.
Нокс не захапа въдицата да дойде да разгледа по-отблизо. Сплете пръсти и ги сложи зад врата си, докато се преструваше, че обмисля нещата.
– Въпросът, който повече ме занимава, е какво ще правим с теб и с Жълтия?
Не ми харесваше посоката, в която поемаше този разговор. Нито пък на Джуд. Усетих как започва леко да трепери, затова хванах китката му.
– Ние не приемаме слабаци – продължи Нокс. – Това не е парад на милостта или приют за бездомни. Няма да хабя храна за Зелена или Жълт. Никой тук не може да поръчителства за теб, което значи, че ще трябва да се докажеш... по друг начин.
Дунди се обърна към него със свити край тялото си юмруци, но преди да може да се обади, се дочу един друг глас. Беше тих, по-свит, отколкото си го спомнях, но го познах.
– Аз мога да гарантирам за тях.
В „Ийст Ривър“ Кланси разчиташе на две хлапета, които да отговарят за сигурността в лагерите – Хейз, грубияна великан, който ограбваше камионите, и Оливия, която координираше наблюдението по периметъра на лагера. Да призная, че бях облекчена да видя как тази глава с дълга медноруса коса си проправя път сред тълпата, щеше да е твърде слабо казано. А лицето ù – макар да разпознавах парчетата от него, то сякаш беше разкъсано и повторно сглобено, но доста непохватно... Тя сериозно накуцваше, докато се приближаваше към нас.