– Престани – промърморих на Вида. Децата, които ни бутаха напред, общо шест, разделени наравно на момичета и момчета и облечени в бяло, не обелваха и дума. Старият ленен чувал се нахлузи лесно на главата ми, но Вида не искаше да ги остави да приспят нито едно от сетивата ù.
– Всичко е наред – придумвах я аз. – Просто стой с мен.
Усещах крайниците и ставите си тежки и схванати, а самото ходене изпращаше острие от болка през раменете и хълбоците ми. Направихме рязък завой назад в посока към склада. Долових как водата от паркинга пръска по върховете на тежките ми ботуши и направих гримаса. Много скоро щяхме да влезем. Поне щеше да е сухо.
Но металната врата така и не изскърца. Въобще не се отвори.
Умът на Вида явно се движеше по подобен път на разсъждения, тъй като я чух да казва „Руби?“ веднъж. Излязла от устните ù, думата достигна до мен като мънкане.
– Стой с мен – казах ù отново, защото какво иначе можех да кажа? Всичко ще е наред?
Спомних си как като малка баща ми ме водеше на някои от спортните срещи в гимназията – най-вече футбол, но понякога и бейзбол. Той обичаше добрата игра – всяка игра – но това, което аз обичах най-много, бе просто да го наблюдавам. Да гледам как цялото му тяло се обръща, за да проследи пътя на невероятен пас, усмивката, която изникваше на лицето му, когато топката за бейзбол излиташе над далечната ограда. Татко знаеше скандиранията за всеки отбор наизуст.
Затова и разпознах звука, когато го чух – ръмженето на озверяла тълпа. Пулсиращият ритъм на пляскащи ръце, които накрая успяват да уеднаквят темпото си. Всичко това ме постави нащрек много преди димът от огъня да докосне ноздрите ми.
Спъвах се отново и отново, докато хлапетата ме бутаха напред, теглейки ме през рушащите се краища на паважа, зад които се озовавах на мека, поддаваща земя, а после пак на по-твърда. Солидна. Вълна от изгарящ въздух докосна ръцете ми, докато ме превеждаха покрай нещо, което ми се стори като стена от огън.
От гласовете на всички други просто не можех да чуя собствените си мисли. Стори ми се, че за секунда долових как Дунди изрева името ми, което бе подето и от по-мек момичешки глас. Руби, Руби, Руби, Руби... и нещо друго, разбира се.
Сбутаха ни направо сред малка купчина от тела и имах усещането, че всеки един се опитваше да ни изтласка, да ни попречи да се присъединим там.
В момента, в който махнаха маската от лицето ми, напълних дробовете си с горещ въздух и си наложих да се отърся от чувството, че през вените ми текат хиляди топлийки. Около мен имаше изобилие от лица – твърде много ококорени очи, напукани устни, белязани физиономии. Видът им, комбинираната миризма от техните непрани дрехи, немити тела и задушливостта на дима се превърнаха в нещо напълно различно... Завъртях врат във всички посоки, търсейки лицето на Дунди през протегнатите към нас ръце. Светлината от огъня блещукаше в тъмнината.
Накрая го открих, Оливия беше до него. Джуд, слава на господ, не се виждаше наоколо, нито пък се чуваше. Но вълната от успокоение, която ме заля при тази мисъл, издържа само до пристигането на ужаса, който се разпростря върху лицата им, устните и целите им тела, когато те се опитаха да преминат напред. Паниката, възникнала някъде отзад в мозъка ми, удави ушите ми с нещо, което звучеше почти като Бял шум.
Оливия бе сложила ръце около устата си и ни крещеше нещо. „Мъртъв“ ми се стори, че бе думата.
Намирахме се в друга сграда – най-вероятно онази, която бях зърнала отстрани на склада. Част от покрива и стената, гледаща на изток, се бяха срутили, принуждавайки ни да влачим безчувствените си уморени тела през купчините паднал цимент и усукан метал. Това бе друга, по-малка версия на склада и както бе видно, сградата беше почти изгоряла. Стените и циментовите подове бяха голи, с изключение на черните сенки на децата, които се отразяваха върху тях. В самия център на стаята имаше голям ринг, заграден от метални варели, от чиито устни излизаха златисти пламъци, опитващи се да достигнат до децата в бяло, наблюдаващи отгоре.
Фабриката в Търмънд беше изградена по абсолютно същия начин, който подсигуряваше на тези от СОП възможността да инспектират как цялата сграда, пълна с изроди, си вършеше работата. Долният етаж там бе напълно отворен – точно като тукашния – и подреден подобно на този. Отгоре висяха две останали метални пътеки – всъщност нискостоящи наклонени покривни греди.
Там, горе, бе море от бяло. По средата му се беше позиционирал Нокс, разположен удобно на ръба на една от гредите. Майкъл седеше от дясната му страна и ни гледаше злобно, а покрай него имаше някаква кутийка с напитка. При вида на ухилените им лица ръката ми запулсира от болка. Притиснах я плътно към панталона си, а умът ми препускаше, докато ни избутваха с Вида към вътрешността на огнения ринг.