— Удар номе-е-ер… две! — смутолеви Брайън и се изхили злобно.
После запрати втория камък по някакви керамични съдинки на масата до дивана, но не уцели и удари стената, отронвайки част от мазилката.
Хвана дръжката на кошницата за пикник с две ръце и я завлече от едната страна на къщата. Счупи два прозореца и се премести отзад. Запрати един камък с размерите на самун хляб през горната част на кухненската врата, а после хвърли още няколко през дупката. Един от тях разби на парчета кухненския робот, който стоеше на плота, а другият потроши стъклената врата на микровълновата фурна и се настани вътре.
— Удар номе-е-ер… три! — извика Брайън и така се разсмя, че едва не подмокри гащите си.
Когато въодушевлението му отмина, той завърши обиколката на къщата. Кошницата вече беше по-лека и можеше да я носи с една ръка. С последните три камъка счупи прозорците на мазето, които се подаваха зад есенните цветя на Уилма, и накрая оскуба част от цветовете. Приключил със задачата, той затвори кошницата, върна се при колелото, натовари я отгоре и тръгна към къщи.
Семейство Мизлабурски живееха непосредствено до Джърсик. Когато Брайън излезе от двора на Джърсик, госпожа Мизлабурски отвори вратата и излезе на площадката. Беше облечена в яркозелен халат, със сигнално червена забрадка на главата и приличаше на коледна картичка.
— Какво става, момче? — попита тя рязко.
— Не знам точно. Мисля, че господин и госпожа Джърсик се карат — отвърна той, без да спира. — Тъкмо бях тръгнал да ги питам дали имат нужда някой да им рине снега през зимата, но като видях каква е работата, реших да дойда друг път.
Госпожа Мизлабурски хвърли бегъл поглед към къщата на Джърсик, но през оградата се виждаше само вторият етаж.
— Ако бях на твое място изобщо нямаше да се връщам — каза тя. — Тази жена ми напомня за ония малки рибки в Южна Америка, които могат да изядат цяла крава.
— Пираните ли?
— Да, точно те.
Брайън продължаваше да върти педалите. Вече се отдалечаваше от жената със зеления халат и червената забрадка. Сърцето му биеше, но нито по-силно, нито по-учестено от обикновено. Част от него беше убедена, че все още сънува. Изобщо не се чувстваше на себе си. Не можеше да си представи, че това е същият онзи Брайън Раск, който получаваше само петици и шестици в училище, който беше член на Ученическия съвет и чието поведение винаги бе „примерно“.
— Тая в най-скоро време ще убие някого! — викна подире му съседката. — Помни ми думата!
— Няма да се учудя! — промърмори запъхтян той.
Наистина прекара остатъка от деня в леглото. При нормални обстоятелства това би притеснило Кора, дори дотолкова, че да заведе Брайън на лекар, но в този ден тя почти не забеляза, че синът й не се чувства добре. Всичко беше заради очилата, които господин Гонт й бе продал — откакто ги имаше, тя просто не можеше да мисли за друго.
Брайън стана към шест часа, петнадесет минути преди баща му да се върне от целодневен риболов с приятели. Взе си „Пепси“ от хладилника и веднага надигна кутията. Чувстваше се по-добре.
Чувстваше се сякаш окончателно е изпълнил своята част от задълженията по сделката с господин Гонт.
Дори му хрумна, че търговецът наистина си знае работата.
9
Без дори да подозира каква неприятна изненада я очаква вкъщи, Нети Коб бодро крачеше по Мейн Стрийт към „Неизживени спомени“. Макар че бе неделя, тя почти бе сигурна, че ще намери магазина отворен и не се излъга в очакванията си.
— Госпожо Коб! — възкликна Лийлънд Гонт, като я видя на вратата. — Толкова се радвам да ви видя!
— Аз също, господин Гонт — отвърна тя и наистина беше така.
Той пристъпи напред и й подаде ръка, но Нети се измъкна от ръкостискането. Това бе ужасно невъзпитано, но просто не можеше да се въздържи. Слава Богу, господин Гонт прояви разбиране. Усмихна се, затвори вратата след нея и с бързината на професионален покерджия, обърна табелката на вратата.
— Заповядайте, госпожо Коб! Моля ви, седнете!
— Е, добре… но идвам само за да ви кажа, че Поли… Поли е…
Почувства се някак странно. Не точно зле, но странно. Като замаяна. Седна тромаво в един от плюшените фотьойли, а после, когато очите на господин Гонт се впериха в нейните, сякаш целият свят се побра в тях.
— Поли не се чувства добре, нали? — попита той.
— Да — отвърна Нети с облекчение. — Ръцете й, нали знаете…
— Артрит, знам, животът е тежък, а накрая умираш, Нети. — Очите му продължаваха да растат. — Но няма нужда да й се обаждам… или да я посещавам у дома. Ръцете й са по-добре вече.
— Така ли? — попита отнесено тя.