За пръв път от месеци той спа добре, а когато се събуди, вече имаше бегла представа как да се държи на проверката. Това във всички случаи бе по-обнадеждаващо от лепкавата каша, която витаеше из главата му, откакто получи писмото. Явно, за да излезе от тази дупка, му бе достатъчна една печеливша вечер на хиподрума.
Беше му ясно, че няма да може да върне всичките пари, преди да падне гилотината. Хиподрумът в Люистън бе единственият, на който се провеждаха нощни състезания през есента, а и печалбите бяха дребна работа. Можеше да обиколи селските панаири и да изкара някоя и друга хилядарка от надбягванията там, но и това нямаше да е достатъчно. А не можеше да печели на всеки кон, както снощи. Букмейкърът му щеше да се усъмни и щеше да откаже да приема залозите му.
Но се надяваше да възстанови част от сумата и да намали размера на злоупотребите. А можеше да измисли и някоя трагедия. Стопроцентово сигурен проект, който просто се е провалил, ужасна грешка… за която изцяло поема отговорност и се задължава да поправи. Можеше също да отбележи, че един безскрупулен човек, поставен в неговото положение, не би се поколебал да измете и последния долар от общинската хазна и да избяга на някое слънчево местенце, с палми, бели плажове и хубави момичета, откъдето екстрадирането е трудно или направо невъзможно.
Можеше да се направи на Христос и да прикани онзи, който се смята за безгрешен, да хвърли първия камък. Това щеше окончателно да им затвори устите. Ако имаше поне един от тях, който да не е бъркал в кацата с държавния мед, Кийтън бе готов да му изяде чорапите. Без сол.
Щяха да му дадат време. Сега, когато бе успял да се отърси от първоначалната паника и да обмисли трезво ситуацията, той бе почти сигурен, че ще го изчакат. В края на краищата и те бяха политици като него. И отлично знаеха, че веднъж приключила с Дан Кийтън, пресата ще си остави достатъчно катран и чернилка и за тях, пазителите на общественото доверие. Бяха наясно с въпросите, които щяха да излязат на бял свят при едно разследване или (не дай Боже!) съдебен процес за злоупотреби. Въпроси като откога — във финансови години, ако обичате, господа — мистър Кийтън върти скромните си далавери? Въпроси като защо Данъчната служба не е надушила от самото начало измамата? Изобщо въпроси, които всеки амбициозен човек би окачествил като смущаващи.
Може би щеше да отърве кожата. Не беше сигурно, но изглеждаше възможно.
Благодарение на господин Лийлънд Гонт.
Господи, как обичаше този човек!
— Данфърд? — попита кротко Миртъл.
— А? — вдигна глава той.
— От години не съм прекарвала толкова прекрасен ден. Просто ми се искаше да ти го кажа. Много се радвам, че ми е толкова хубаво. С теб.
— О! — възкликна той и с ужас установи, че в първия момент не можа да си спомни името на жената, която седеше срещу него. — Ами… и аз се радвам… Мирт.
— Ще ходиш ли на хиподрума тази вечер?
— Не, тази вечер мисля да си остана у дома.
— Чудесно.
Всъщност виждаше й се толкова невероятно, че отново й се наложи да крие сълзите си.
Той се усмихна — не беше онази усмивка, която я бе запленила в началото на връзката им, но беше съвсем искрена.
— Искаш ли десерт, Мирт?
— Ах, ти! — засмя се тя и замахна със салфетката по него.
3
Домът на Кийтън се намираше в обширно имение в Касъл Вю. Разстоянието дотам бе доста голямо и когато стигна до върха на хълма, Нети Коб беше премръзнала и уморена. По пътя се бе разминала с двама-трима минувачи, но никой от тях не й обърна внимание. Вятърът се бе усилил и всички бяха свили глави в яките на палтата си. Една рекламна притурка от неделния „Телеграм“ се понесе по улицата и отлетя в прибуленото небе като някаква странна птица. Тя свърна зад ъгъла и влезе в двора на семейство Кийтън.
Господин Гонт й бе казал, че Бъстър и Кийтън ще отсъстват от къщи, а господин Гонт си знаеше работата. Вратата на гаража бе отворена и от огромния кадилак, който Бъстър караше, нямаше и следа.
Нети се изкачи по стълбите, спря пред входната врата и извади тестето и лепенките от джоба си. Искаше й се да се прибере вкъщи при Райдър и бързаше да си свърши работата колкото е възможно по-скоро. Дори нямаше да плете. Щеше просто да седне пред телевизора с кристалния лампион в скута си и спокойно да изгледа неделния филм. Откъсна първото розово листче и го лепна върху табелката на вратата. После прибра лепенката и листчетата в единия джоб, извади ключа от другия и го пъхна в ключалката. Преди да отвори вратата, тя хвърли бегъл поглед към бележката, която току-що бе залепила.