— Добре — каза на Миртъл и небрежно добави: — Виж там, питай я дали не е станало нещо в Общината, което да не знам.
— О, скъпи, знаеш, че хич не ме бива в тия работи…
— Знам, знам! Но нищо не ти пречи просто да попиташ нали? Все толкова акъл имаш!
— Да, да — побърза до отговори тя. Той я потупа но ръката.
— Извинявай.
Погледна го изумена. Извиняваше й се. Данфърд й се извиняваше! Сигурно и друг път го бе правил, откакто бяха женени, но Миртъл не си спомняше такъв случай.
— Само я питай дали не са й се обаждали от горе за нещо — поясни той. — Земеделие, екология, данъци… Бих дошъл лично да я попитам, но наистина искам да хвана мача.
— Добре, Дан.
Къщата на Уилямс се намираше по пътя за Касъл Вю. Кийтън вкара кадилака си в двора и спря зад колата на Аманда. Не беше американска, разбира се. „Волво“ или нещо такова. Кийтън все по-често се замисляше, че на тая жена или убежденията й са леви, или резбата.
Миртъл отвори вратата и слезе, хвърляйки отново онази свенлива и притеснена усмивка.
— До половин час ще се прибера.
— Хубаво. И не забравяй да я попиташ дали няма нещо спешно.
А ако отговорът на Аманда — колкото и объркано да му го предадеше Миртъл — събудеше и най-малките подозрения в него, той щеше лично да си поговори с кучката Уилямс… на следващия ден. Не днес. Днес денят бе изцяло негов. Чувстваше се толкова добре, че не искаше и да види Аманда Уилямс, камо ли да си приказва с нея.
9
Нети тъкмо беше залепила и последната бележчица в кабинета на Бъстър, когато в двора на семейство Кийтън избръмча автомобил. Сподавен писък се изтръгна от гърлото й. Краката й сякаш се заковаха за пода.
„Спипаха ме! — крещеше вътрешният й глас, а тихото ритмично мъркане на мощния двигател парализираше сетивата й. — Хванаха ме! Боже милостиви! Той ще ме убие!“
Гласът на господин Гонт й заговори. Вече не беше приятелски — беше студен и заповеднически и идваше някъде от дълбините на съзнанието й.
„Ако те хване, НАИСТИНА ще те убие, Нети. А ако се паникьосаш, със сигурност ще те хване. Изводът е прост: не изпадай в паника. Напусни стаята. Направи го веднага. Не тичай? Върви бързо. И колкото е възможно по-тихо.“
Тя се втурна с вдървени крака по стария турски килим, повтаряйки като исо: „Господин Гонт си знае работата. Господин Гонт си знае работата.“ Измъкна се от кабинета и влезе в дневната. Отвсякъде я гледаха розови листчета, залепени по всички възможни повърхности. Дори от полилея висеше едно залепено на дълга лента скоч.
Двигателят вече се чуваше кухо и приглушено. Бъстър бе влязъл в гаража.
„Давай, Нети! Излизай! Това е единственият ти шанс!“
Тя хукна през дневната, препъна се в някаква възглавница, просна се на земята и така удари глава си в пода, че едва не изпадна в безсъзнание. Ярки звезди заискриха пред погледа й. Нети се изправи, без да обръща внимание на кръвта по челото си, и панически задърпа дръжката на вратата.
Колата в гаража угасна.
Тя хвърли ужасен поглед към кухнята. Виждаше вратата към гаража. Вратата, от която тон щеше да влезе. На нея също имаше розова бележка.
Дръжката се въртеше в ръцете й, но вратата просто не искаше да се отвори. Като че бе заварена.
От гаража се дочу хлопване на врата. Кийтън излизаше от колата си. После автоматичната врата на гаража затрополи в релсите си и по цимента отвън се чуха стъпки. Бъстър си подсвиркваше.
Обезумелият поглед на Нети, премрежен от кръвта по челото й, попадна на резето. Беше спуснато. Значи затова не можеше да излезе! Отключи, дръпна дръжката и прекрачи прага.
Само миг по-късно вратата между кухнята и гаража се отвори, Данфърд Кийтън влезе в къщата и се вцепени. Занемя, застана насред кухнята с ръка, замръзнала на долното конче на палтото, и не можеше да повярва на очите си.
Ако в този миг бе отишъл да погледне през прозореца на дневната, той щеше да види Нети, която тичаше с всичка сила през двора, а разкопчаното й палто се вееше след нея като крила на прилеп. Едва ли щеше да я познае, но със сигурност щеше да разбере, че е жена. А това съществено би променило последвалите събития.
Но при вида на всичките тия бележки той просто онемя и в първоначалния шок съзнанието му успя да възпроизведе само една дума. Тя присветваше в главата му като огромен неонов надпис, чийто ярки букви крещяха насреща му: ПРЕСЛЕДВАЧИТЕ! ПРЕСЛЕДВАЧИТЕ! ПРЕСЛЕДВАЧИТЕ!
10
Нети стигна до тротоара и хукна с всички сили надолу по Касъл Вю. Токчетата на обувките й кънтяха и тя бе сигурна, че чува и други стъпки — Бъстър я гонеше, Бъстър беше след нея, а когато я докопаше, той щеше да й причини болка. Ала не това я плашеше. Бъстър беше влиятелен човек в града и стига да поискаше, можеше веднага да я изпрати обратно в „Джунипър Хил“.