12
Като насън Данфърд Кийтън отиде до хладилника и дръпна розовата хартийка, залепена там. Отгоре с големи черни букви пишеше:
а под тях — следното съобщение:
Това е ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ. Моля, прочетете и запомнете!
Забелязан сте при извършване на едно или повече пътни нарушения. Дежурният полицай е решил този път да ви „се размине“, но номерът, марката и моделът на автомобила ви са записани и при следващо нарушение ще бъдете санкционирани.
Моля, помнете, че правилата за движение по пътищата се отнасят за ВСИЧКИ. Шофирайте предпазливо! Пристигнете невредими! Местното Полицейско управление ви благодари!
Под „конското“ имаше три реда, обозначени с МАРКА, МОДЕЛ и РЕГ. №. На първите два се мъдреха думите „Кадилак“ и „Севил“, а вместо регистрационен номер с красиви печатни букви, пишеше:
БЪСТЪР 1
Останалата част от листа бе заета от списък с най-честите пътни нарушения — неподаване на сигнал, неспиране на знак „СТОП“, неправилно паркиране и т.н. Нито едно от тях не беше зачеркнато. Най-отдолу бяха оставени три празни реда със заглавие ДРУГИ НАРУШЕНИЯ. Текстът в тях, също така старателно изписан, гласеше:
На последния ред за ДЕЖУРЕН ПОЛИЦАЙ се бе разписал Норис Риджуик.
Бавно, много бавно Кийтън стисна юмрук и започна да мачка листа, докато от него не остана почти нищо. Той стоеше насред кухнята, вперил поглед във ветрилото от розови бележки около него, а една вена на челото му ритмично отмерваше времето.
— Ще го убия! — просъска Кийтън. — Кълна се в Господ и вси светии! Ще унищожа това копеленце!
13
Когато Нети се прибра вкъщи, часът бе едва един и двадесет, а на нея и се струваше, че е отсъствала от дома цяла вечност. Още щом тръгна по циментовата пътека към входната врата, страховете се отърсиха от гърба й като невидими тежести. Главата още я болеше от удара, но какво беше едно главоболие в сравнение с това, че бе успяла да се прибере в малката си къщичка невредима и незабелязана.
Ключът от дома й, слава Богу, си беше на мястото. Тя го извади, отключи вратата и още от прага викна:
— Райдър? Райдър, мама си дойде!
Никой не се спусна с весело скимтене към нея.
— Къде е малкото ми момче, а? Къде е? Гладен ли си, миличък? — В антрето беше тъмно и в първия момент тя не видя малкото телце на пода. Извади ключа от ключалката и влезе. — Не е ли прегладняло малкото ми момченце? Не е ли…
Кракът й се спря в нещо плътно и думите заседнаха в гърлото й. Тя погледна на пода и видя Райдър.
В първия миг не можа да повярва на очите си! Не! Това не можеше да е Райдър! Не можеше!
Затвори вратата и отчаяно затърси електрическия ключ. Най-после лампата светна и Нети видя всичко. Райдър лежеше на пода, както когато искаше да бъде погален, а от гърдите му стърчеше нещо червено, нещо, което приличаше… приличаше на…
Нададе пронизителен писък и се просна на колене до кучето.
— Райдър! О, Боже милостиви! Мили Боже! Райдър, не си мъртъв, нали миличък! Не си!
Ръката й — студената й вкочанена ръка — посегна треперейки към нещото, което стърчеше от гърдите на Райдър. Най-после тя успя да го хване и със силата на безмерната си тъга и ужас го измъкна навън. Тирбушонът излезе с плътен звук, повличайки след себе си късчета плът, съсиреци кръв и кичури козина. На мястото му зейна тъмна дупка. Нети изпищя, хвърли зловещия тирбушон на земята и прегърна малкото вдървено телце.
— Райдър! — проплака тя. — Миличкото ми кученце! Не! Не!
Люлееше трупчето напред-назад, притискаше го до гърдите си, сякаш искаше с топлината си да му вдъхне живот Ала в душата й не бе останала топлина. Тя беше премръзнала и студена.
След време, когато Нети остави тялото на Райдър и потърси но пода швейцарското ножче, сърцето й бе претръпнало от мъка. Тя посегна вяло към оръжието на убийството, но част от тази вялост изведнъж се изпари: на тирбушона имаше бележка. С разтреперани пръсти изтръгна листа и го поднесе пред очите си. Хартията бе просмукана с кръвта на клетото й кученце, но тя все пак успя да разчете разкривения текст: