Нети пристъпи, опитвайки се да отговори нещо, но от устата й не излезе нито звук. Кълбото черва се люшкаше напред-назад по роклята й като недоносен плод. Тя се спъна в изопнатия крак на Уилма и падна върху нея. Ножът се заби току под гръдната й кост, тя простена, задавена от кръв, но пак замахна със сатъра. Острието хлътна в главата на Уилма Джърсик с глух тътен. Уилма се разтресе от конвулсии, тялото й подскачаше, тресеше се и с всяка конвулсия ножът се забиваше все по-дълбоко в Нети.
— Уби… кученцето… ми — със сетни сили изрече Нети и окъпа лицето на Уилма с кръв.
После прерита веднъж-дваж и издъхна. Главата й се килна и изкънтя в знака.
Пулсиращият крак на Уилма увисна в канавката. Новичката й официална обувка отхвръкна и падна сред куп листа, с тока към свъсеното небе. Пръстите й се изопнаха веднъж… втори път… и застинаха.
Двете жени лежаха, силели тела като любовници, а кръвта им обагряше златистите листа в канавката.
— УБИИЙСТВОООО! — запищя отново старицата, а после се килна назад и падна в несвяст.
Съседи започнаха да подават глави от прозорците, да надничат по вратите и да се питат един-други какво е станало. Излезли по веранди и дворове, те предпазливо пристъпяха към местопроизшествието, а после бързо се отдръпваха с ръце на устите, ужасени от зловещата гледка. Накрая някой се сети да звънне на шерифа.
18
Поли Чалмърс бавно крачеше по Мейн Стрийт към „Неизживени спомени“, увила болните си ръце в най-топлите ръкавици, когато първият вой на сирени разцепи въздуха. Тя спря и се огледа. Един от трите кафяви плимута на полицията прелетя със запалени светлини през кръстовището на улиците „Мейн“ и „Лорел“. Движеше се поне с осемдесет и още ускоряваше. След него фучеше втори.
Тя изгледа с интерес колите и свъси вежди. Полицейските сирени бяха рядкост за Касъл Рок. Какво ли бе станало? Сигурно нещо по-сериозно от котка, заседнала на високо дърво. Алън щеше да й каже довечера.
Тя обърна отново поглед нагоре по Мейн Стрийт и видя, че Лийлънд Гонт бе излязъл на прага на магазина си и също гледаше след колите с явно любопитство. Е, поне едно нещо стана ясно — собственикът на магазина си беше на мястото. Нети не й се бе обадила да й каже какво е положението, но това ни най-малко не изненадваше Поли. Повърхността на Нетиния мозък бе доста хлъзгава и нещата често й се изплъзваха.
Тя продължи по улицата. Господин Гонт се огледа, видя я и лицето му се озари от блага усмивка.
— Госпожице Чалмърс! Толкова се радвам, че все пак дойдохте!
Жената се усмихна измъчено. Болката, която за малко й бе дала покой сутринта, сега отново плетеше жестоката си мрежа около ръцете й.
— Мисля, че се разбрахме за Поли.
— Поли тогава. Заповядайте. Толкова се радвам да ви видя. За какво е тази дандания?
— Не знам — отвърна тя и влезе пред него в магазина. — Сигурно някой се е наранил и трябва да бъде откаран в болницата. Бързата помощ тук е ужасно бавна през уикендите. Въпреки че не разбирам защо ще изпращат две коли…
Гонт затвори вратата след нея и сребърното звънче весело издрънча. Щорите на вратата бяха спуснати, слънцето клонеше в обратна посока и вътре в магазина беше мрачно, но… Поли си помисли, че за пръв път попада в толкова уютен мрак. Малка настолна лампа хвърляше златист кръг светлина върху тезгяха до старинния касов апарат на господин Гонт. Там лежеше отворена книга — „Островът на съкровищата“ от Робърт Луис Стивънсън.
Господин Гонт погледна загрижено към Поли и тя отново се усмихна въпреки болките.
— Артритът направо ме съсипва напоследък. Сигурно не изглеждам като Деми Мур.
— Изглеждате уморена и измъчена.
В гласа му имаше такова разбиране и съчувствие, че жената се уплаши, че ще се разплаче. Мисълта, която спираше сълзите й, бе направо абсурдна:
„Ръцете му! Ако се разплача, той ще се опита да ме утеши. Ще сложи ръка на рамото ми. Ще ме докосне.“
Тя отново лепна усмивка на лицето си.
— Ще оцелея. Винаги съм оцелявала. Да ви питам нещо — Нети Коб да се е отбивала днес при вас?
— Днес ли? — замисли се той. — Не. Днес не е идвала. Имам нов уникат от цветен кристал. Дойде вчера. Ако мине, непременно ще й го покажа. Не е така прекрасен като онзи, който й продадох миналата седмица, но мисля, че ще я заинтригува. Защо питате?
— А, не… нищо — отвърна Поли. — Просто ми беше казала, че ще идва, но Нети… Нети си е такава.
— Като я гледам, все ми се струва, че животът й не е бил особено лек — тъжно изрече той.
— Не, никак — отвърна бавно и почти механично Поли.