И все пак Поли дълго гледа съобщението и колкото и смешно да е, на няколко мъти почти бе готова да набере телефона за поръчки, посочен в края на страницата. Защото рано или късно…
— Рано или късно страдащият тръгва и по най-съмнителните пътеки с надеждата, че ще го доведат до изцелението. Не е ли така? — попита господин Гонт.
— Аз… Не съм…
— Студена терапия, загряващи ръкавици… дори лъчева терапия. Нищо не ти помогна нали?
— Откъде знаете всичко това?
— Добрият търговец трябва добре да познава нуждите на клиентите си — отвърна той с тих, хипнотичен глас и понечи да й сложи сребърната верижка с амулета.
Поли се отдръпна. Дългите му пръсти с техните остри нокти я плашеха.
— Не бойте се, мила госпожо. Косъм няма да падне от главата ви. Стига да сте спокойна… и да стоите мирно…
И тя наистина се успокои. Застана мирно, сви свенливо ръце пред гърдите си и позволи на Гонт да сложи верижката на шията й. Той го направи с нежността на баща, който сваля булото на дъщеря си, и Поли изведнъж се почувства далеч от него, далеч от „Неизживени спомени“, далеч от Касъл Рок, далеч от самата себе си. Чувстваше се като на далечно, обветрено плато, под безкрайно небе, на стотици мили от най-близкото човешко същество.
Амулетът издрънча върху ципа на коженото й яке.
— Сложете го вътре в якето си, а като се приберете вкъщи — и под блузата. За да има по-добър ефект, трябва да се носи близо до кожата.
— Не мога да го сложа в якето си — отвърна тя бавно и унесено. — Ципът… не мога да го сваля.
— Ами! Я опитайте.
Поли свали една от ръкавиците и опита. Изненадата й беше пълна — показалецът и палецът й без особено усилие се свиха и дръпнаха ципа.
— Ето, видяхте ли?
Сребърната топчица падна върху блузата й. Тежеше й. Усещането не беше особено приятно и тя се запита какво ли има вътре. Някаква билка, бе казал той, но звукът, който съдържанието на амулета издаваше, не й напомняше нито на листа, нито на прах. То сякаш само се движеше вътре.
Господин Гонт, изглежда, разбираше нейното неудобство и каза:
— Ще свикнете. И то по-бързо, отколкото си мислите. Повярвайте ми.
Отвън, на хиляди мили разстояние, отново завиха сирени. Гласовете им напомняха виковете на изстрадали души.
Господин Гонт се обърна и щом очите му се откъснаха от лицето й, Поли изведнъж усети, че съсредоточеността й се възвръща. Чувстваше се малко объркана, но и доволна. Сякаш бе преспала кратък, но оздравителен сън. Чувството на безпокойство и дискомфорт я бе напуснало.
— Ръцете още ме болят — каза тя.
Наистина я боляха, но дали болката бе същата? Струваше й се, че не е, но може би просто си внушаваше. Имаше усещането, че той я бе подложил на някаква хипноза, за да я накара да приеме амулета. Или пък топлината в магазина й се бе отразила упойващо след студа навън.
— Много се съмнявам, че обещаният ефект се постига мигновено — изрече сухо Гонт. — Дайте му шанс, все пак — поне това, Поли.
— Добре — сви рамене тя.
В края на краищата какво можеше да загуби? Топчицата беше достатъчно малка, за да се скрие под блуза или пуловер. Нямаше да й се наложи да отговаря на неудобни въпроси, а това съвсем не беше без значение — Розали Дрейк щеше да полюбопитства, Алън, който пет пари не даваше за такива щуротии, щеше да й се подиграва, а що се отнася до Нети… тя направо щеше да изпадне в умиление, ако разбереше, че носи магически амулет като онези, които се рекламират в любимото й списание.
— Не трябва да го сваляте дори под душа — поясни търговецът. — Освен това няма и нужда. Това е сребро, така че няма опасност да потъмнее.
— А ако го сваля все пак?
Той се изкашля притеснено.
— Ами… лечебният ефект на амулета се акумулира. Човекът, който го носи, с всеки изминат ден се чувства по-добре. Поне така ми бе казано.
„Интересно, кой ли му е казал?“ — помисли си Поли.
— Ако болният го свали, състоянието му се влошава до първоначалното. И то не постепенно, а изведнъж, а после трябва да минат дни, дори седмици, преди да се възстанови отново.
Поли се разсмя. За нейно облекчение Гонт също прихна.
— Знам, че звучи глупаво, но просто искам да помогна, доколкото мога. Вярвате ли ми?
— Да, вярвам ви и ви благодаря.
Ала докато Гонт я изпращаше на вратата, тя си даде сметка, че мисли за други неща — за унеса, в който бе изпаднала, когато той сложи верижката на шията й; за отвращението, което изпитваше от допира с него… Всички тези чувства силно противоречаха на безкористното приятелство, съчувствие и състрадание, които се излъчваха от него в почти видима аура.