Но беше ли я омаял наистина? Самата мисъл за това й се струваше глупава, но все пак… Опита се да си спомни какво бе чувствала, докато говореха за амулета, но не успя. Ако наистина бе имало нещо такова, то бе станало случайно и не без нейно участие. Най-вероятно всичко се дължеше на многото обезболяващи, които бе изпила. Заради това ги ненавиждаше. Не, всъщност повече ги мразеше за това, че вече не й действат както някога.
— Бих ви откарал, ако можех — каза той. — Но се опасявам, че така и не се научих да шофирам.
— Не се притеснявайте — отвърна Поли. — Направихте достатъчно за мен. Благодаря ви.
— Ще ми благодарите, ако ви помогне. Приятен следобед, Поли.
Отново завиха сирени. Свиреха някъде около Елм, Уилоу, Понд и Форд Стрийт. Тя се обърна натам. Имаше нещо странно в звука на сирените. Нещо, което будеше тревога. И страх от съдбата. Обърна се да каже нещо на Гонт, но вратата беше затворена. Табелката
леко се поклащаше на връвчицата си. Жената бавно тръгна към дома. През кръстовището на Мейн Стрийт профуча още една полицейска кола.
19
— Данфърд?
Миртъл Кийтън влезе в антрето, крепейки съда за фондю под мишница.
— Данфърд, прибрах се!
Никой не отговори, телевизорът не беше включен, а това определено беше странно. Та той толкова много бързаше за мача. Тя се замисли дали не е отишъл някъде другаде да го гледа, в „Гарсънс“ например, но вратата на гаража бе спусната, което означаваше, че колата е вътре. А съпругът й никога не ходеше пеша. Особено пък по стръмната „Касъл Вю“.
— Данфърд? Тук ли си?
Никакъв отговор. Един от столовете в трапезарията беше обърнат. Миртъл свъси вежди учудено, остави съдинката на масата и го оправи. Първите нишки на притеснение, тънки като паяжина, се прокраднаха в съзнанието й. Тя тръгна към затворената врата на кабинета и се ослуша. За миг й се стори, че долавя лекото поскърцване на стола му.
— Данфърд? Там ли си?
Никакъв отговор… Само сподавено покашляне. Притеснението й прерасна в тревога. Данфърд бе подложен на невероятен стрес напоследък — беше единственият член на управата, който наистина вършеше някаква работа — а и килограмите му бяха множко. Ами ако беше получил сърдечен удар? Ако лежеше в несвяст на пода и кашлянето, което бе чула, не беше кашляне, а отчаян стон за глътка въздух?
След прекрасния ден, който бяха прекарали, тази мисъл й се виждаше зловещо правдоподобна. Посегна към дръжката на вратата… но бързо се отказа и притеснено разтърка отпусната кожа под шията си. Горчивият й опит я бе научил на две неща: никой не безпокои Данфърд в кабинета му, без да почука, и никой няма право да влиза неканен в неговата светая светих.
"Да, но ако е получил удар… или… или…"
Мисълта за обърнатия стол предизвика в нея нови тревоги.
„Ами ако е заварил крадец в къщата? Ако крадецът го е ударил с нещо по главата, а после го е завлякъл в кабинета?“
Тя леко почука на вратата.
— Данфърд? Добре ли си?
Отново никой. В къщата цареше пълна тишина. Само стенният часовник на дядо й достолепно тиктакаше в дневната… Не, и столът на Данфърд — вече беше сигурна — столът на Данфърд скърцаше.
Ръката й отново посегна към дръжката.
— Данфърд, добре ли…
— Изчезвай! Остави ме на мира, животно! — изрева Кийтън отвътре.
Миртъл отскочи като опарена. Сърцето й бясно заби. Не беше само от изненадата. Гневът и неприкритата ненавист в гласа му я ужасиха. След спокойната и приятна сутрин, която бяха прекарали, и с нож да я беше рязал, нямаше да я заболи толкова.
— Данфърд… помислих, че ти е станало лошо…
Гласът й бе тънък шепот. Дори самата тя не се чуваше.
— Махай се!
Беше вече зад вратата.
„Боже Господи, той е полудял? Възможно ли е? Как е възможно? Какво се е случило тук?“
Но нямаше отговор. Имаше само болка. Тя се качи като пребита горе, извади новата си кукла от килера и се скри в спалнята. Свали обувките си, прегърна куклата и легна с нея на леглото.
Някъде в далечината се чуваха сирени, но тя изобщо не им обърна внимание.
Спалнята им беше прекрасна в този час на деня, светла, огряна от слънцето, но Миртъл нищо не забелязваше. За нея бе непрогледен мрак. В душата й бе останала само скръб — дълбока, задушаваща скръб, която дори прекрасната кукла не можеше да утеши.
Господи, какво щастие бе изпитала днес! Сигурна беше, че и за него е било така. А сега всичко бе загубено. Завинаги.
Какво се бе случило?
Господи, кой има вина за всичко това!?