— Тя как го прие, Алън?
— Сравнително нормално, струва ми се.
Беше й се обадил два пъти — веднъж от една къща до местопрестъплението и втория път от тук, от „Кенибек Вали“. И в двата случая гласът й звучеше спокойно и овладяно, но зад старателно подбраните думи, той безпогрешно усети сълзи и недоумение. Това, че още при първото му обаждане тя знаеше почти всичко за станалото, не го учуди. Новините, особено лошите, се разнасят бързо в Провинциални градчета като Касъл Рок.
— И кое е подпалило фитила?
Алън погледна учудено към Норис и осъзна, че не може да му отговори. Беше получил сравнително пълен доклад от Джон Лапоант между двете аутопсии, но ситуацията Продължаваше да е все така неясна.
— Една от двете е решила да действа — каза. — Според мен — Уилма, но още не можем да сглобим детайлите. Изглежда, е била в дома на Нети, докато тя е била при Поли. Сигурно вратата не е била заключена, а не се знае дали изобщо е била затворена добре и дали после не е зейнала съвсем от вятъра — нали знаеш какъв вятър излезе днес.
— Да, бе.
— Та може би Уилма просто е имала намерение да направи обичайната си обиколка, колкото да държи Нети в напрежение, но като е видяла отворената врата, изведнъж й е хрумнало друго. Не съм сигурен, че е станало точно така, но се връзва.
Още преди да довърши изречението си, той осъзна, че всъщност това е невъзможно. Изобщо не се връзваше и точно в това бе проблемът. Трябваше да се връзва, искаше му се да е така, но не беше. И онова, което направо го побъркваше, бе, че на практика нямаше причина да се чувства толкова неуверен в заключенията си. Единственият слаб момент във версията му бе дали е възможно Нети да забрави не само да заключи, но и да затвори вратата си, при положение че толкова се страхуваше от Уилма Джърсик. Но не можеше да се хване за това — Нети беше толкова непредвидима, че човек не можеше и да предположи на какво е способна. И все пак…
— И Уилма какво? — попита Норис. — Решава да обърне къщата с краката нагоре?
— Не, убива кучето на Нети.
— Моля!?
— Добре чу. Убива кучето.
— Господи! Каква мръсница!
— Ти пък като че ли не знаеш що за стока е.
— Да, но все пак…
Ето го пак. И то от Норис Риджуик, на когото не можеше да се разчита дори доклада си да напише като хората.
— Използвала е швейцарско ножче. По-скоро тирбушона към него. Оставила е и бележка — отмъщавала си за окаляните чаршафи. Нети пък, като разбрала каква е работата, потрошила всичките стъкла на Уилма с камъни. На всеки камък закрепила по една бележка, че това е последно предупреждение.
— Господи, Света Богородице! — възкликна Норис с известно възхищение.
— Семейство Джърсик тръгнали на църква към десет и нещо. След литургията обядвали заедно с Пуласки. Пийт Джърсик останал да гледа мача с Джейк Пуласки, така че този път дори не е могъл да се опита да укроти жена си.
— Добре, де, случайно ли са се срещнали на онзи ъгъл?
— Съмнявам се. Според мен Уилма се е прибрала, видяла е на какво прилича къщата й и се е обадила на Нети.
— Искаш да кажеш, че са се срещнали като на дуел.
— Точно.
Норис подсвирна, а после впери поглед в тъмнината и се замисли.
— Алън, защо всъщност трябва да присъстваме на тия проклети аутопсии?
— Протокол, предполагам — отвърна той, макар неговите причини да не се изчерпваха само с това.
Когато чувстваш, че нещо в едно дело не е наред, че някаква брънка във веригата се губи (а сега случаят беше именно такъв), ти трябва един съвсем малък детайл, нещо безкрайно незабележимо на пръв поглед, което да те изкара от лабиринта и да даде насока на мислите ти. Трябва ти пирон, на който да закачиш шапката си.
— При това положение мисля, че е време Общината да наеме човек за протоколната работа — промърмори Норис.
Алън се разсмя. Вътрешно обаче и през ум не му минаваше да се смее, не само защото моментът не беше подходящ. В това дело нещо не беше наред. На повърхността всичко изглеждаше ясно, но навътре, там, където живееше (а понякога и се криеше) инстинктът, мароканците продължаваха да изглеждат по-правдоподобно. Поне за Алън.
Хайде стига! Нали току-що обясни на Норис всичко от игла до конец, и то за една цигара време.
Да, наистина. Но нима беше възможно две жени, дори ако едната е луда, а другата — същинска змия, да се срещнат на един ъгъл и да се изколят една друга като пилци за едното нищо?