Когато дойде ред на самите тела, Пейтън даде на Алън хирургически ръкавици и плик за веществени доказателства и попита:
— Сатъра или ножа?
— Сатъра — отвърна той.
Това беше по-неприятната задача. Сатърът сигурно бе оплескан с мозъка на Уилма, но Алън не искаше да се докосва до Нети. Беше му жал за нея.
След като оръжията на престъплението бяха пакетирани, надписани и изпратени към Огъста, двата криминални екипа започнаха да претърсват района около телата, които още лежаха в смъртната си прегръдка, а локвата кръв между тях бе започнала да хваща кора. Когато дойде ред на Рей ван Алън да ги прибере в торбите и да ги качи на линейката, мястото беше осветено с фарове и санитарите внимателно разделиха Нети и Уилма.
През цялото това време елитът на полицейския участък на Касъл Рок стоеше като изтукан и се чувстваше като ненужен придатък.
Хенри Пейтън застана до Алън извън загражденията и остави хората му да довършат фината работа, позната като „Оглед на местопрестъплението“.
— Това едва ли е най-приятният начин да си прекара човек неделята — каза той.
Шерифът кимна.
— Съжалявам, че главата се е преместила при теб. Просто лош късмет.
Той отново кимна.
— Съмнявам се, че някой ще ти създава проблеми за това. Все пак нали си заснел първоначалното разположение. — Той погледна към Норис, който разговаряше с Клат и новопристигналия Джон Лапоант, и добави: — Имаш късмет, че тоя шемет не си е сложил пръста на обектива.
— А, Норис си разбира от работата.
— Да бе, колкото аз от китайски. Както и да е. Случаят май изглежда ясен, а?
Алън пак кимна. Да, всичко изглеждаше прекалено ясно и именно в това бе проблемът. Разбра го далеч преди двамата с Норис да приключат необичайно дългия си работен ден зад болницата „Кенибек Вали“.
— Смяташ ли да присъстваш на кълцането? — попита Хенри.
— Да. Райън ли ще прави аутопсиите?
— Доколкото знам, да.
— Мисля да взема и Норис. Телата първо ще отидат в Оксфорд, нали?
— А-ха. Обикновено там ги режем.
— Ако тръгнем сега с Норис, ще стигнем преди тях.
Пейтън кимна.
— Вървете, щом искате. Мисля, че нямаме повече работа тук.
— Ще ми се да изпратя двама от моите хора с твоите екипи. Като наблюдатели. Имаш ли нещо против?
Той се замисли.
— Не, но кой ще пази реда тук? Баба ми ли?
Алън изведнъж усети, че чашата на търпението му всеки момент ще прелее. Беше прекарал ужасен ден, беше изтърпял обидите на Хенри по адрес на служителите, както и всичките му останали простотии, но… трябваше да му прави мили очи, за да вкара хората си в разследване, което изобщо не беше от тяхната компетенция.
— Хайде, Хенри. Неделя вечер е. Дори „Кроткият тигър“ е затворен.
— Откъде тоя мерак да си в играта, Алън? Да няма нещо навързано? Разбрах, че двете не са се разбирали особено и че онази отгоре е освиткала не кой да е, а мъжа си.
Шерифът се замисли.
— Нищо навързано няма. Поне аз не знам. Просто…
— Просто не ти го побира акъла?
— Кажи-речи.
— Добре, стига хората ти да са наясно, че само ще слушат и толкоз.
Алън едва забележимо се усмихна. Помисли си да каже на Пейтън, че ако нареди на Клат и Джон Лапоант да задават въпроси, те най-вероятно ще избягат през девет планини в десета, но се отказа.
— Дума няма да проронят. Бъди сигурен.
3
Ето така двамата с Норис Риджуик се бяха озовали в двора на „Кенибек Вали“ след най-дългата неделя в живота им. Но денят, слава Богу, в едно-единствено нещо приличаше на живота на Нети и Уилма: беше свършил.
— Смяташ ли да си наемем хотел за през нощта? — неуверено попита Норис.
Алън нямаше нужда от свръхестествени способности, за да разбере за какво си мисли той. Притесняваше се да не се размине с утрешния риболов.
— Дума да не става — отвърна и прибра престилката, с която беше подпрял вратата. — Хайде да се махаме оттук.
— Готово — отвърна Норис и за пръв път днес бе наистина доволен.
Пет минути по-късно двамата вече пътуваха по шосе 43 към Касъл Рок. Когато пристигнаха, от понеделника вече бяха минали три часа.
4
Алън спря зад сградата на Кметството и излезе от колата. Собственият му автомобил беше паркиран в дъното до разнебитения фолксваген-костенурка на Норис.