— Прибираш ли се? — попита той.
Норис се усмихна притеснено и сведе очи.
— Само да си хвърля униформата.
— Норис, колко пъти ще тл казвам да не използваш тоалетната като съблекалня?
— Хайде, Алън, знаеш, че не винаги го правя.
Глупости, и двамата знаеха, че това е редовният му номер.
— Карай — въздъхна шерифът. — Днес много ти се насъбра. Извинявай.
Полицаят сви рамене.
— Какво да се прави. Такива неща не се случват всеки ден и на всички ни дойде нанагорно.
— Накарай Санди или Шийла да ти впишат извънредни часове, ако още са тук.
— А да скъсам ли нервите на Бъстър? — засмя се уморено Норис. — Мисля този път да пасувам. Тоя здрава та ме е нарочил, Алън.
— Продължава ли да ти трови нервите?
Алън почти беше забравил за съветника.
— Не, но като ме срещне някъде, да може с поглед ще ме убие.
— Аз лично ще му лепна квитанцията утре сутринта.
— Като пише твойто име, няма проблеми — каза той и тръгна към служебния вход. — Лека нощ, Алън.
— Наслука утре.
Норис веднага се оживи.
— Благодаря. Да видиш каква въдица има в новия магазин, Алън — направо страхотия!
Алън се усмихна.
— Сигурен съм. Все се каня да посетя тоя приятел — изглежда, че при него има по нещо за всеки. Защо пък и аз да не си харесам нещо?
— Наистина, защо пък не? Знаеш ли колко неща има. Направо ще се шашнеш.
— Лека нощ, Норис. И благодаря.
— Няма за какво — отвърна Норис, но определено му стана приятно.
Алън се метна на колата, излезе от паркинга и тръгна надолу по Мейн Стрийт. По навик огледа сградите от двете страни на улицата, без дори да си дава сметка, че пак се поддава на професионалната си деформация. Направи му впечатление, че горният етаж на „Неизживени спомени“ свети. В град като Касъл Рок никой не стоеше буден до толкова късно. Помисли си, че Лийлънд Гонт сигурно страда от безсъние, и отново си каза, че трябва да го посети. Но това щеше да стане едва след като случаят с Нети и Уилма станеше ясен до последния детайл.
На ъгъла на „Мейн“ и „Лорел“, той даде мигач и понечи да завие наляво, но спря насред кръстовището и тръгна в обратна посока. Майната му! За какво да се прибира вкъщи. Домът му бе празен и студен, пълен със затворени врати, зад които дебнеха спомени. А в другия край на града имаше една жива жена, която сигурно отчаяно се нуждаеше от някого. Точно колкото и той, живият мъж, се нуждаеше от нея.
Пет минути по-късно Алън угаси фаровете и тихо влезе в двора на Поли. Вратата сто на сто щеше да бъде заключена, но той знаеше под коя саксия да погледне.
5
— Какво правиш още тук, Санди? — попита Норис от вратата и разхлаби вратовръзката си.
Сандра Макмилън, застаряваща блондинка, която от двайсет години насам заместваше телефонистката на участъка, тъкмо си тръгваше. Изглеждаше много уморена.
— Шийла имаше билети за шоуто на Бил Козби в Портланд — каза тя. — Искаше да остане, но аз я изгоних. В края на краищата Бил Козби не идва всеки ден в Мейн.
„А всеки ден ли се случва две жени да се заколят като пилци заради нищо и никакво куче, което отгоре на всичкото сигурно е дошло от Общинския кучкарник?“ — помисли си Норис, но реши да го премълчи.
— Да ти кажа честно сега предпочитам да не бях гонила Шийла. Тук беше една лудница — обадиха се от всички възможни телевизии, а до единайсет и нещо участъкът приличаше на универсален магазин преди Коледа.
— Представям си. Можеш да тръгваш вече. Включи ли автомата?
Когато нямаше никой на телефона в участъка, автоматът прехвърляше обажданията в дома на Алън, а ако след четири позвънявания и той не отговореше, машината казваше на телефониращия да се обади на щатската полиция в Оксфорд. Системата беше безкрайно проста и никога не можеше да се приложи в голям град, но Касъл Рок беше най-малката от всичките шестнайсет общини на Мейн и автоматът вършеше чудна работа.
— Включен е.
— Добре. Въпреки че имам чувството, че Алън няма да се прибере вкъщи.
Тя вдигна многозначително вежди.
— Лейтенант Пейтън да се е обаждал? — попита Норис.
— Не… Гадно ли беше, Норис? Искам да кажа… труповете и всичко.
— Не ми говори.
Цивилните му дрехи висяха прилежно окачени на закачалка над картотеката му. Той ги взе и тръгна към тоалетната. От три години имаше навика да се преоблича в службата, но рядко му се случваше да го прави в такъв необичаен час.
— Върви си, Санди, аз ще заключа.
Той влезе в тоалетната и закрепи закачалката на вратата. Тъкмо беше разкопчал ризата си, когато отвън се почука.
— Норис? — извика Санди.
— Да.
— Щях да забравя. Има подарък за теб. На бюрото ти е.