Норис искрено се учуди.
— Подарък ли? От кого?
— Не знам. Тук наистина беше една лудница. Но на пакета има картичка. И панделка. Сигурно е от тайната ти любовница.
— Любовницата ми е толкова тайна, че и аз не знам коя е — отвърна той с искрено съжаление.
После събу панталона си и нахлузи дънките. От другата страна на вратата Санди Макмилън се усмихна.
— Господин Кийтън намина тази вечер — каза тя с нотка на злоба. — Може пък той да ти го е оставил. Сигурно иска да се сдобрите.
Норис се разсмя.
— Само това ми липсва.
— Хайде, пък утре ще ми разкажеш. Умирам от любопитство. Пакетът е много хубав. Лека нощ, Норис.
— Лека.
6
Санди вдигна яката на палтото си и излезе. Нощта беше много студена и й напомни за предстоящата зима.
Синди Роуз Мартин, жената на адвоката, беше една от многото, които се изнизаха през участъка тази вечер. Тя бе наминала в началото на вечерта, но на Санди и през ум не й мина да го спомене на Норис. Той изобщо не се движеше в отбраното общество на семейство Мартин. Госпожа Мартин каза, че търси мъжа си, което й се стори напълно в реда на нещата. (Всъщност в участъка цареше такъв хаос, че Санди едва ли щеше да се учуди, дори ако жената бе казала, че търси Михаил Баришников.)
Санди каза, че не е виждала господин Мартин, и покани Синди Роуз да провери горе, ако иска, да не би да е при господин Кийтън. Жената отвърна, че ще го направи, тъй и тъй е дошла чак дотук. В този момент централата отново замига като коледно дърво и Санди не можа да забележи госпожа Мартин, която извади лъскав пакет със синя велурена панделка от чантата си и го сложи на бюрото на Норис Риджуик. Красивото й лице се озари от широка усмивка, която, уви, съвсем не беше красива. Всъщност беше почти зловеща.
7
Норис напъха ризата в дънките си, обу се и внимателно подреди униформата на закачалката. Подуши ризата под мишниците и реши, че може да изкара още един ден.
На излизане от тоалетната остави закачалката на видно място, за да не я забрави на тръгване. Алън направо се побъркваше, като видеше дрехите му да висят из участъка. Казваше, че офисът заприличвал на химическо чистене.
Норис отиде до бюрото си. Някой наистина му беше оставил подарък — красива кутия, увита в светлосиньо фолио и завързана с тъмносиня велурена лента, която разцъфваше в богата панделка отгоре. Под лентата беше пъхнат малък бял плик. Възбуден от любопитство, той взе плика и го разкъса. Вътре имаше картичка.
На нея на машина беше изписано кратко, закодирано съобщение:
Норис се замисли. Единствените двама души, които непрекъснато му напомняха нещо, бяха Алън и майка му… а майка му бе починала преди пет години. Той взе пакета, сряза лентата и внимателно остави панделката на бюрото. После махна и опаковката. Кутията беше бяла, дълга около трийсет сантиметра, широка и дълбока около десет. Капакът беше залепен с тиксо.
Разряза лепенката и отвори кутията. Предметът вътре беше покрит с бяла, полупрозрачна хартия, през която можеше да се види формата му — продълговата и на места назъбена — но не и самият предмет.
Норис понечи да махне хартията и показалецът му докосна нещо метално. Тежка стоманена челюст захапа част от хартията, а с нея и три от пръстите му. Ръката му изтръпна от болка. Той изпищя и се дръпна назад, стискайки ръката си. Кутията се търкулна на земята и изкънтя на кухо.
Господи, как боли!
Мъжът дръпна хартията, която висеше от ръката му като изпомачкана гирлянда, и я откъсна. Под нея остана огромен капан за плъхове. Някой го беше заредил, пъхнал в кутията, покрил с хартия и опаковал в красиво синьо фолио. А сега проклетият механизъм беше захапал първите три пръста на дясната му ръка и направо бе изкоренил нокътя на показалеца му.
— Мама му стара! — извика Норис и в паниката си вместо да отмести стоманеното езиче, взе да удря ръката си в бюрото на Джон Лапоант.
Пръстите му изтръпнаха и по цялата му ръка пробяга остра болка. Той извика отново, сграбчи капана и освободи езичето. Зловещият механизъм изщрака и падна с трясък на пода.
Постоя разтреперан насред стаята, а после се съвзе и хукна към тоалетната. Пусна студената вода и навря изтръпнала си ръка под струята. Тя пулсираше като възпален мъдрец. Той стоеше стиснал зъби и гледаше струйките кръв, които се стичаха заедно с водата в канала, и си мислеше за онова, което му бе казала Санди: „Господин Кийтън намина тази вечер… Сигурно иска да се сдобрите.“
И за картичката: „ДА НЕ МЕ ЗАБРАВЯШ“.