О, сто на сто е бил той. Типично в негов стил.
— Кучи син! — простена Норис.
Студената вода сковаваше пръстите му, притъпяваше болката, но той знаеше, че ръката му отново ще изтръпне още преди да се е прибрал у дома. Аналгинът може би щеше да облекчи болката, но той просто трябваше да забрави, че ще спи нормално тази вечер. А също и че ще е в състояние да лови риба на сутринта.
„Как ли пък не. Ще отида за риба, ако ще и да ми окапе проклетата ръка. Наумил съм си го открай време и онова копеле Данфърд Бъстър Кийтън няма да ме спре!“
Той спря водата и внимателно попи ръката си. Нито един от пръстите му не беше счупен — поне на пръв поглед, но и трите бяха започнали да се подуват въпреки студената вода. Капанът беше оставил тъмночервен отпечатък върху кокалчетата на пръстите му. Оголената плът под падналия му нокът кървеше, а онова болезнено пулсиране отново бе започнало.
Той се върна в празната стая, прибра капана в кутията и го скри в горното чекмедже на бюрото си. Извади отвътре флакона с аналгина и изтърси три таблетки в устата си.
После събра фолиото и панделката, напъха ги в кошчето и ги покри с хартия.
Нямаше намерение да казва на Алън или на когото и да било за гадния номер, който Бъстър му бе погодил. Щяха да се смеят, но Норис знаеше какво щяха да си помислят… или поне си мислеше, че знае: „Само Риджуик момее да се хване на нещо подобно. Представяш ли си — да сложи си собствената ръка в капан за плъхове!“
„Сигурно е от тайната ти любовница… Господин Кийтън намина тази вечер… Сигурно иска да се сдобрите.“
— И сам ще се оправя — каза обидено Норис. — Както аз си знам и когато аз реша.
И изведнъж му мина ужасната мисъл — ами ако Бъстър не е останал доволен от капана, който в края на краищата можеше и да не подейства? Ако е отишъл у тях? Въдицата му е там, а той дори не я бе заключил. Просто я беше подпрял в ъгъла до кошницата за риба. Ами ако той е разбрал колко му е скъпа и е решил да я счупи на две?
— Само да е посмял, главата му ще счупя! — закани се той с плътен и гневен глас, който Хенри Пейтън и останалите му колеги едва ли биха разпознали.
И през ум не му мина да заключи на излизане. Всъщност беше забравил дори за болката си. Единственото, което го интересуваше, бе да се прибере час по-скоро вкъщи и да се увери, че въдицата му още е здрава.
8
Тялото под завивките не се помръдна, когато Алън влезе в спалнята и той реши, че Поли е заспала. Вероятно с помощта на някой и друг перкодан. Той се съблече безшумно и внимателно се пъхна в леглото до нея. Но щом сложи слава на възглавницата, видя, че очите й са отворени и го гледат. В първия момент се стресна.
— Кой странник идва нощем в леглото на таз девица? — попита тихо тя.
— Аз съм, кой друг? — отвърна той и се усмихна. — Извинявай, че те събудих, девице.
— Не бях заспала — каза тя и го прегърна.
Той плъзна ръце около талията й. Топлината й му доставяше удоволствие. Така затоплена, Поли беше като задрямала печка. Алън за миг усети нещо твърдо до гърдите си и бегло осъзна, че тя носи нещо под памучната си нощница. После нещото се търкулна и увисна под мишницата й на сребърната си верижка.
— Добре ли си? — попита я.
Тя допря лице до неговото и го притисна до себе си.
— Не — отвърна.
Гласът й затрепери и жената се разплака. Той я остави да си поплаче в прегръдките му и погали косите й.
— Защо не ми е казала какво й причинява тази жена, Алън? — попита накрая Поли и леко се дръпна назад.
Очите му вече бяха свикнали с мрака и той успя да различи лицето й — тъмни очи, тъмна коса, бяла кожа.
— Не знам.
— Само да ми беше казала, щях да оправя нещата. Щях лично да отида при Уилма Джърсик и… и…
Не беше сега моментът да й каже, че Нети се е включила в играта с почти същото ожесточение и злоба както и Уилма. Нито пък, че идва ден, в който с всичките Нетита и Уилми на света става нещо, което не е по силите на никого да оправи.
— Часът е три и половина. — Това едва ли е най-подходящото време да говорим за това какво е могло и какво е щяло да стане. — Поколеба се за миг и продължи: — Според Джон Лапоант тази сутрин Нети ти е казала нещо за Уилма — всъщност вчера сутринта. Какво беше то?
Поли се замисли.
— Не знаех, че става дума за Уилма. Поне не тогава. Нети ми донесе лазаня. А ръцете ми… ръцете ми наистина бяха зле. Тя веднага разбра. Нети е… беше… може и да е била… ох, и аз не знам вече какво да кажа… Беше разсеяна за някои неща, но аз лично не можех нищо да скрия от нея.
— Тя много те обичаше.
Думите му отново я разплакаха. Знаеше, че ще стане така, но знаеше също, че има сълзи, които просто трябва да се изплачат независимо от часа. Защото иначе те задушават отвътре.