След малко Поли отново беше в състояние да говори. Ръцете й обгърнаха врата му и тя продължи:
— Сложи ми ония глупави ръкавици и отиде да направи кафе. Попитах я дали си има работа вкъщи и тя каза, че няма. Каза, че Райдър бил на пост, а после нещо от рода на: „Мисля, че ще ме остави на мира. Не ми е досаждала напоследък, сигурно най-после е разбрала, че й говоря сериозно“. Не ти предавам точно думите й, но беше нещо такова.
— Кога дойде при теб?
— Около десет и петнайсет. Може би малко по-рано или по-късно, но там някъде. Защо, Алън? Има ли някакво значение?
Когато се пъхна под завивките, той имаше чувството, че ще заспи още щом сложи глава на възглавницата. Сега беше по-буден от всякога и мислите не му даваха мира.
— Не. Не смятам, че значи нещо. Освен че Нети е мислела за Уилма в онази сутрин.
— Просто не мога да повярвам. Тя изглеждаше толкова добре напоследък. Наистина. Помниш ли, като ти разказах как набра кураж да отиде в „Неизживени спомени“ сама миналата сряда?
— Да.
Свали ръце от врата му и се обърна по гръб. Алън чу, че нещо издрънча, но отново не му обърна внимание. Мислите му бяха заети с онова, което Поли му бе разказала, и той изследваше всяка дума както бижутер оглежда съмнителен камък.
— Трябва да уредя нещата по погребението — каза тя. — Нети имаше роднини в Ярмът, но те не искаха да имат нищо общо с нея, докато беше жива, та камо ли сега. Все пак трябва да им се обадя утре. Ще мога ли да отида до дома на Нети, Алън? Мисля, че тя имаше някакво тефтерче с телефони.
— Аз ще ти го донеса. Няма да ти разрешат да изнесеш нищо от къщата, поне докато доктор Райън не се произнесе след аутопсията, но не виждам нищо лошо да ти дам да препишеш два-три телефона.
— Благодаря ти.
Изведнъж му хрумна нещо.
— Поли, в колко часа си тръгна Нети оттук?
— Мисля, че към единайсет без нещо. Може и да е било единайсет. Не, едва ли е стояла цял час. Защо?
— Нищо — отвърна той.
И тук нищо не се губеше. Ако Нети беше стояла по-дълго у Поли, тя нямаше да има време да се прибере вкъщи, да намери кучето си мъртво, да събере камъните, да напише бележките, да ги закрепи, да отиде у Уилма и да й изпочупи стъклата. Но тя се бе разделила с Поли в единайсет без петнайсет, което ще рече повече от два часа преди трагедията. Достатъчно време.
„Ей, Алън! — гласът, онзи ехидният, който обикновено му говореше за Ани и Тод, отново се обади. — Защо си си навил на пръста да разнищиш тая работа, а приятелче?“
Той не можеше да му отговори. Но не можеше да отговори и на един друг въпрос — как Нети е пренесла камъните до дома на Уилма? Тя нямаше книжка, нито пък имаше представа как се кара кола.
„Стига глупости, приятелче — подвикна му пак гласът. — Написала е бележките вкъщи, вероятно направо в антрето, до тялото на мъртвото си куче, после е взела ластици от чекмеджето в собствената си кухня и е излязла. За какво ще мъкне камъни. Малко ли камъни има в градината на Уилма?“
И все пак Алън не можеше да се отърве от мисълта, че камъните са донесени с бележките на тях. Нямаше причина да мисли така, но му изглеждаше правдоподобно… Точно така би постъпило едно дете или някой, който мисли като дете.
Някой като Нети Коб.
Стига! Престани!
Не можеше.
Поли сложи длан на лицето му.
— Толкова се радвам, че дойде, Алън. Сигурно и за теб е било ужасно.
— Важното е, че свърши. И ти трябва да го приемеш така. Хайде, поспи. Имаш много работа утре. Искаш ли да ти дам едно хапче?
— Не, ръцете ми са по-добре. Поне те. Алън?
Тя замълча и се размърда неспокойно в леглото.
— Какво?
— Нищо. Друг път ще ти кажа. Мисля, че вече ще мога да заспя. Добре, че дойде. Лека нощ.
— Лека нощ, скъпа.
Тя се обърна, придърпа завивките и утихна. За миг той си помисли как го бе прегърнала — с ръце, сплетени зад врата му. Щом като можеше да вплете така пръстите си, значи наистина беше добре. Това беше прекрасно, може би най-хубавото, което му се бе случило, откакто Клат се обади у тях. Дано поне се задържи така.
Поли започна лекичко да похърква. Всъщност Алън намираше хъркането й приятно. Беше толкова хубаво да споделяш леглото си с друг човек, истински човек, който издава истински звуци и… понякога ти дърпа завивката.
Той се усмихна в тъмнината.
А после мислите му отново се върнаха към убийствата и престана да се усмихва.
„Мисля, че ще ме остави на мира. Не ми е досаждала напоследък, сигурно най-после е разбрала, че й говоря сериозно.“