Онова, което му се виждаше правдоподобно, бе къде-къде по-просто: Нети се връща, намира кучето си мъртво, грабва сатъра от кухнята и хуква да се разправи с полякинята.
Но ако е така, тогава кой е изпочупил стъклата на Уилма?
Джон Лапоант беше прикрепен към екипа, който цял следобед проследяваше движението на Нети, доколкото е имало такова. Беше отишла у Поли с лазанята и бе споделила с нея, че има намерение да отиде до новия магазин „Неизживени спомени“ и да се срещне със собственика Лийлънд Гонт, ако е там. Поли поясни, че търговецът я бил поканил да го посети същия следобед и приятелката й трябвало да му каже, че тя ще направи всичко възможно да отиде, въпреки че не се чувства добре.
Ако Нети наистина беше ходила до „Неизживени спомени“, ако беше прекарала известно време там, зяпайки по витрините и приказвайки с новия магазинер, когото всички В града смятаха за страхотен и с когото Алън все не можеше да се срещне — това щеше да ограничи възможностите и отново да извади на дневен ред предположението, че камъните са били хвърлени от трети човек. Но Нети не беше стъпвала в „Неизживени спомени“. Гонт бе казал и на Поли, и на криминалистите, че не й е виждал очите, откакто си е купила онзи кристален лампион. Той бил прекарал предобеда в кабинета си, слушайки класическа музика и описвайки разни стоки, така че дори някой да е идвал, едва ли е щял да го чуе.
Следователно жената си е отишла направо вкъщи, тоест имала е достатъчно време да направи всичките онези неща, които изглеждаха на Алън толкова невероятни.
При Уилма Джърсик възможностите бяха още по-ограничени. Мъжът й се занимавал в мазето с някаква дърводелска работа от осем до десет и нещо в неделя сутринта. Като видял, че става късно, изключил машините и се качил да се облече за литургията в единадесет. Според онова, което Пийт Джърсик разказал на полицаите, тя била под душа, когато влязъл в спалнята. Шерифът нямаше основание да се съмнява в думите му.
Събитията вероятно са се разиграли по следния начин: Около девет и половина Уилма излиза от къщи на кратка обиколка около дома на Нети. Пийт е в мазето, майстори си нещо и дори не разбира, че жена му е навън. Тя пристига пред къщата около десет без петнадесет — минути след като Нети е тръгнала към Поли — и вижда вратата отворена. За нея това е повече от покана. Тя паркира, влиза в къщата, убива кучето, импулсивно написва бележката и си тръгва. Никой от съседите не си спомня да е виждал яркожълтото юго на Уилма, но това едва ли е доказателство, че колата не е била там. Всъщност повечето от съседите са били навън — кой на църква, кой на гости.
Уилма се връща вкъщи, качва се горе, докато Пийт изключва машинариите си, и се съблича. Когато мъжът й влиза в банята да измие лицето си, тя вече е под душа.
Това, че Пийт Джърсик е намерил жена си под душа, беше единственият факт, в който Алън намираше някаква логика. Тирбушонът, с който бе умъртвено кучето, бе смъртоносно, но не достатъчно дълго оръжие и Уилма сигурно е имала кръв по ръцете, която просто се е налагало да измие.
Тя веднъж се разминава с Нети и втори път — със съпруга си. Нима беше възможно? Да. На косъм наистина, но беше напълно възможно.
„Стига, Алън! Престани и заспивай!“
Не можеше. Нещо сякаш го ядеше отвътре. Часовникът в дневната тихо удари четири часа. Мислите му непрекъснато стигаха до задънена улица, но той просто не можеше да престане да мисли.
Опитваше се да си представи как Нети седи търпеливо на масата в кухнята си и пише десетки пъти едно и също нещо, докато любимото й кученце лежи мъртво на по-малко от два метра. Опитваше се, но не можеше. Онова, което в началото бе взел за врата към онази въображаема градина, сега все повече му приличаше на красива рисунка върху иначе здравата и непоклатима стена. Зрителна измама.
Беше ли прекосила Нети разстоянието до дома на Уилма? Беше ли счупила прозорците й? Алън не знаеше, но беше убеден, че Нети Коб все още будеше любопитство у жителите на Касъл Рок — лудата, която бе убила мъжа си и бе прекарала сума ти години в „Джунипър Хил“. В редките случаи, когато тя се отклоняваше от обичайния си маршрут, някой неминуемо я забелязваше. Ако беше минала по Уилоу Стрийт в неделя сутринта — вероятно плачейки и мърморейки си под носа — нямаше начин да е останала незабелязана.