Градът спеше. Магазините бяха празни, къщите бяха тъмни и единственото движение на Мейн Стрийт бе мигането на светофара на кръстовището с Уотърмил. Гонт гледаше града с нежни, влюбени очи. Още не беше напълно негов, но скоро щеше да стане. Той вече бе сложил ръка на него. Те не знаеха… но скоро щяха да разберат. Щяха. Тържественото откриване бе минало чудесно. Господин Гонт се възприемаше като електротехник на човешката душа. А в малки градчета като Касъл Рок всичките бушони бяха подредени в красиви, прави редици. Само трябва да ги отвинтиш и да започнеш свързването на късо. Свързваш на късо една Уилма Джърсик с една Нети Коб, използвайки жица от други два бушона — тези на младеж като Брайън Раск и пияница като Хю Прийст например. После по същия начин свързваш и други хора — един Бъстър Кийтън с един Норис Риджуик, един Франк Джует с един Джордж Нелсън, една Сали Ратклиф с един Лестър Прат…
В един момент изпробваш ювелирната си работа, просто за да се увериш, че всичко действа — както бе направил днес — а после си седиш кротко на мястото и само от време на време пускаш ток по веригата, колкото да поддържаш интереса. Да поддържаш напрежението. Но още по-добре е да си кротуваш, докато не свържеш и последната клема… и едва тогава да дръпнеш шалтера. Рязко и без колебание.
Важното е да познаваш човешката природа и…
— Да балансираш търсене и предлагане, разбира се — разсъждаваше си на глас той, докато гледаше заспалия град.
А защо? Ами… всъщност, просто така.
Ей така.
Хората винаги преценяваха всичко с душите си, а той, разбира се, щеше да вземе колкото е възможно повече от тях, когато затвори магазина. Те бяха за Лийлънд Гонт като трофеите за ловеца, като улова за рибаря. Всъщност в чисто практически смисъл те вече не му вършеха работа, но той продължаваше да ги събира винаги когато му се удадеше възможност. Иначе нямаше да е в играта.
И все пак по-скоро удоволствието го караше да продължава. Не душите. То бе единственото, което имаше значение след толкова време, защото когато си живял дълго, в един момент започваш да се развличаш с каквото ти попадне.
Лийлънд Гонт освободи ръцете иззад гърба си — същите онези ръце, които отвращаваха всеки, който бе имал нещастието да почувства хладното им докосване — и сплете здраво пръсти. Ноктите му бяха дълги, твърди и жълти. А също и невероятно остри. Миг по-късно те прорязаха кожата на пръстите му и от раните бликна черна и гъста кръв.
Брайън Раск изплака насън.
Майра Ивънс пъхна ръка между краката си и започна бясно да мастурбира — в съня й Кралят се любеше с нея.
Данфърд Кийтън сънуваше, че лежи насред пистата на хиподрума в Люистън. Конете полетяха в галон и го премазаха под копитата си.
В съня си Сали Ратклиф отвори вратата на новия мустанг на Лестър Прат и отвътре изскочиха стотици змии.
Хю Прийст се събуди с писък. В съня му Хенри Бофорт, барманът на „Кроткия тигър“, бе залял с газ лисичата му опашка и бе драснал клечката.
Еверет Франкъл, асистентът на доктор Рей ван Ален, сънуваше, че лапа новата си лула, а мундщукът й изведнъж се превръща в бръснач и отрязва езика му.
Поли Чалмърс започна да стене, а вътре в малкото сребърно бижу на врата й нещо се раздвижи, засъска и я облъхна с аромат на… увяхнали теменуги.
Лийлънд Гонт бавно отпусна хватката си. Големите му разкривени зъби се оголиха в усмивка, едновременно ведра и смразяващо зловеща. Над Касъл Рок кошмарите избледняха и неспокойните спящи отново се отпуснаха в леглата си.
Засега.
Скоро щеше да се съмне. А със зората идваше и нов ден със своите изненади и чудеса.
Той си мислеше, че е време да си наеме помощник. Не че той щеше да бъде имунизиран срещу процеса, който работодателят му ръководеше. Не!
Това би опорочило цялото удоволствие.
Лийлънд Гонт стоеше на прозореца и гледаше града, който се простираше в краката му безпомощен в тази така приятна тъмнина.
КНИГА ВТОРА
Продажбата на века
Първа глава
1
Понеделник — 14 октомври, Ден на Колумб. Този ден в Касъл Рок бе ясно и горещо. Хората мърмореха заради жегата, събираха се на групички около Общината, при Нан и на пейките пред Кметството и коментираха странностите на времето. Сигурно е заради ония проклети пожари в Кувейт, говореха си те, или пък заради озоновата дупка, с която непрекъснато си чешат езиците по телевизията. По-старите жители се кълняха, че откакто се помнят, такова чудо не е било — в седем часа сутринта през втората седмица на октомври температурата да е двайсет и един градуса.