— Вие знаете, нали? — каза Данфърд с немощен, треперещ глас и сякаш всеки момент щеше да заридае.
— Да. И ви се обаждам, за да ви кажа, че не трябва да правите нищо прибързано, господин Кийтън. — Гласът му беше нежен и приспивен. Докато го слушаше, той сякаш се понасяше нанякъде като детски балон, пълен с хелий. — Това прекалено много ще Ги улесни. Съзнавате ли какво би станало, ако се случи да умрете?
— Не.
Очите му, празни и унесени, се вторачваха през прозореца.
— Та Те ще си устроят веселба! — възкликна Гонт. — Ще се напият в кабинета на шериф Пангборн! Ще отидат на гробището и ще пикаят на гроба ви!
— Шериф Пангборн ли? — попита учудено.
— Нима наистина смятате, че някой ще остави такъв смотаняк като Норис Риджуик да действа сам, без заповеди отгоре?
— Не, разбира се.
За Кийтън всичко постепенно се изясняваше. До този момент за него Те бяха просто един огромен черен облак, който го притискаше от всички страни и с който не беше в състояние да се пребори. Едва сега започваше да осъзнава, че Те имаха имена и лица и дори можеха да се окажат уязвими. Тази мисъл му носеше велико удовлетворение.
— Пангборн, Фулертън, Самюълс, онази Уилямс, собствената ви жена дори. Всички са в играта, Кийтън, но лично аз подозирам — при това не без основание — че шериф Пангборн е тарторът. Ако е така, той направо ще ви бъде благодарен, ако очистите един-двама от подопечните му, а след това и себе си. Да не говорим, че според мен той точно това цели. Но вие, господин Кийтън, ще го прецакате! Няма да го оставите да си разиграва коня, нали?
— Да! — отсече озлобено Кийтън. — Какво да направя?
— Днес нищо. Вършете си работата както обикновено. Идете довечера на хиподрума, ако искате, порадвайте се на новата си придобивка. Ако Ги накарате да повярват, че при вас всичко е наред, това ще ги изкара от равновесие. Ще всеете объркване и несигурност сред врага.
— Объркване и несигурност — бавно повтори той, сякаш искаше да вкуси всяка дума.
— Точно така. Аз също съм замислил някои неща, но ще ви кажа, като му дойде времето.
— Обещавате ли?
— Разбира се, господин Кийтън. Вие сте от особено значение за мен. Дори бих казал — от жизненоважно.
Лийлънд Гонт затвори телефона. Кийтън остави револвера и шомпола и се качи в спалнята си. Свали подгизналите си дрехи, напъха ги в пералнята, взе си душ и се облече. Когато слезе долу, жена му се дръпна уплашено, но той й заговори нежно и я целуна по бузата. Миртъл веднага започна да се отпуска.
Кризата, каквато и да бе тя, явно беше преминала.
3
Еверет Франкъл беше огромен червенокос мъж, който имаше по-ирландски вид и от кореняк дъблинчанин, което изобщо не беше необичайно, като се има предвид, че майка му произхождаше от такъв род. От четири години насам, откакто бе напуснал флота, асистираше на д-р Рей ван Алън.
В осем без петнайсет в понеделник сутрин той пристигна в Здравната служба на Касъл Рок и още от вратата старшата сестра Нанси Ремидж го изпрати във фермата на Бъргмайер. През нощта Хелън Бъргмайер била получила припадък, който можеше да се окаже епилептичен. Ако първоначалната диагноза се окажеше вярна, той трябваше да я докара в болницата, за да може лекарят — който всеки момент щеше да се появи — да я прегледа ида прецени дали се налага да я хоспитализира за изследвания.
Обикновено Еверет мразеше денят му да започва с тичане по адреси, особено по отдалечени, но в необичайно гореща утрин като тази една разходка извън града щеше да му се отрази прекрасно.
Освен това имаше и лулата.
Веднъж озовал се в плимута си, той отвори жабката и я извади. Беше направена от морска пяна, с дълбоко и широко огнище, изписано от ръката на изкусен майстор. Цветя, птици и винетки се преплитаха по заоблената й повърхност в картина, която, погледната от различен ъгъл, сякаш се променяше. Еверет беше оставил лулата си в колата не само защото пушенето в Здравната служба бе забранено. Самата мисъл, че някой (особено клюкарка като Нанси Ремидж) може да я види, му се струваше непоносима. Първо щяха да го питат откъде я има, после щяха да се интересуват за цената.
А някои щяха да му завидят.
Той стисна мундщука със зъбите си и за пореден път се възхити как прекрасно приляга той на устата му. Намести огледалото за обратно виждане, огледа се и одобри гледката. Лулата го правеше по-възрастен, по-мъдър, по-красив. А когато я стискаше между зъбите си, дори се чувстваше такъв.
Тръгна по Мейн Стрийт с намерението да прекоси Тин Бридж и да излезе от града, но когато наближи до „Неизживени спомени“, инстинктивно намали. Зелената тента го привличаше като магнит. Изведнъж му се стори изключително важно, почти задължително да спре.