— Сали пак ли е прибарала Пратмобила?
— Свършихте ли с остроумията, доктор Франкъл? — попита малко изнервено Гонт.
— Да — отвърна Еверет.
Всъщност чувстваше се направо облекчен. Отначало, когато разбра, че трябва да прави номера на някого, се притесни. Сега виждаше, че тревогите му са били напразни. В крайна сметка Гонт не го караше да сложи бомбичка в колата на госпожица Ратклиф, нито пък да и сипе разхлабително в млякото. Какво ли можеше да и навреди един нищо и никакъв плик?
Усмивката, слънчева и лъчезарна, отново озари лицето на търговеца.
— Отлично — каза той и пристъпи към младия мъж, който с ужас осъзна, че човекът явно има намерение да сложи ръка на рамото му.
Отдръпна се припряно назад и по този начин Гонт деликатно го изпроводи към вратата. Отвори я пред него и каза:
— Наслаждавайте се на лулата си. Всъщност споменах ли ви, че навремето е принадлежала на сър Артър Конан Дойл, създателя на великия Шерлок Холмс?
— Не! — възкликна Еверет.
— Естествено, че не съм — усмихна му се той. — Би било чиста лъжа… а аз никога не лъжа, особено когато се отнася до работата ми. Не забравяйте да изпълните обещанието си д-р Франкъл.
— Няма.
— Пожелавам ви приятен ден.
— Благодаря, и на В…
Еверет говореше напразно. Вратата със спуснатите щори отдавна бе затворена зад гърба му.
Той се огледа смутено и тръгна към колата си. Ако в този момент някой го беше попитал какво точно са си говорили с господин Гонт, едва ли щеше да е в състояние да му отговори. Просто нищо не си спомняше. Сякаш му бяха сложили някаква странна унойка.
Веднъж седнал зад волана, той веднага отвори жабката, хвърли вътре плика с надпис „За Милото“ и извади лулата. Единственото, което си спомняше от последните няколко минути, бе, че господин Гонт се бе пошегувал, че лулата е била собственост на Артър Конан Дойл. Най-смешното бе, че почти му повярва. Господи, какви глупости! Та човек трябваше само да сложи мундщука между зъбите си, за да разбере, че тази лула може да е принадлежала единствено и само на Херман Гьоринг.
Еверет Франкъл се качи в колата и бавно излезе от града. По пътя към фермата на Бъргмайер на два пъти отби от пътя, за да се порадва на това как лулата променя вида му.
4
Албърт Джендрън държеше зъболекарски кабинет в Касъл Билдинг — невзрачна тухлена сграда, която се издигаше срещу Кметството, и кръглата циментова постройка, в която се помещаваше общинската служба „Водоснабдяване“. От 1924 година насам Касъл Билдинг хвърляше сянката си над Тин Бридж и под покрива му намираха подслон трима от петте градски адвокати, очен и ушен лекар, няколко независими агенти по недвижимите имоти, консултант по кредитите, телефонистка и ателие за стъклопоставяне. Останалите пет-шест помещения понастоящем бяха празни.
Албърт, който още по времето на стария отец О’Нийл беше един от стожерите на католическата общност в града, вече бе започнал да остарява. Някога черната му коса бе започнала да се прошарва, широките му рамене, които на младини впечатляваха, сега бяха отпуснати и натежали, но ръстът му все още респектираше. При височина близо два метра и тегло сто и двайсет кила той беше най-големият мъж в града, ако не и в цялата област.
Бавно се изкачи по тясното стълбище до последния, четвърти етаж, като спираше на всяка площадка да си поеме въздух, съобразявайки се с шума на сърцето, който доктор Ван Алън му бе открил наскоро. Още преди да изкачи последните няколко стъпала, видя лист хартия, залепен на армираното стъкло на вратата му.
Първият ред се четеше още от пет стъпала разстояние и накара сърцето му да забие по-силно, не от умора, а от гняв.
Отгоре на листа с яркочервен маркер беше написано:
Албърт дръпна бележката и бързо я прочете. Дишаше тежко и разярено, сумтеше и пуфтеше като бик, който всеки момент ще нападне.
„СЛУШАЙ ВНИМАТЕЛНО, ДЪРТА СКУМРИО!
Опитахме се да те вразумим — «Онези, които имат уши да слушат» — но явно няма полза. ТИ СИ ТРЪГНАЛ ПО ПЪТЯ НА ПРОКЛЯТИЕТО И ПО ДЕЛАТА ИМ ЩЕ ГИ ПОЗНАЕТЕ.
Примирихме се с папското ти идолопоклоничество и дори с перверзното ти преклонение пред Вавилонската Курва.
Но сега вече отиде твърде далеч.
В КАСЪЛ РОК НЯМА ДА СЕ ИГРАЕ НА ЗАРОВЕ С ДЯВОЛА!
Почтените християни вече надушват дим от АДСКИ ОГНЬОВЕ и миризма на СЯРА. Ако ти не го усещаш, това е, защото носът ти отдавна е запушен от собствените ти грехове и деградация.
ЗАТОВА СЛУШАЙ КАКВО ЩЕ ТИ КАЖЕМ: ЗАБРАВИ ЗА ПЛАНОВЕТЕ СИ ДА ПРЕВЪРНЕШ ТОЗИ ГРАД В СВЪРТАЛИЩЕ НА КРАДЦИ И КОМАРДЖИИ: ИНАЧЕ ИМЕННО ТИ ЩЕ ВИДИШ КАКВО Е ДА ГОРИШ В АДА! ИМЕННО ТИ ЩЕ РАЗБЕРЕШ КАК МИРИШЕ СЯРАТА!