«Да си идат в ада нечестивците — всички народи, които забравят Бога.» Псалм 9:17
ВЗЕМИ СИ БЕЛЕЖКА, ЗАЩОТО ПОСЛЕ НЯМА ДА ИМА
КОЙ ДА ЧУЕ СТЕНАНИЯТА ТИ.
— Мама му стара! — изсумтя Албърт накрая и смачка бележката в огромния си юмрук. — Тоя идиот окончателно се е побъркал.
Първата му работа, след като влезе в кабинета си, бе да позвъни на отец Джон и да му каже, че играта явно започва да загрубява.
— Не се притеснявай, Албърт — отвърна спокойно отец Бригъм. — Ако идиотът удари пръв, ще види как ние, дъртите скумрии, отвръщаме на удари. Прав ли съм?
— Точно така, отче — каза и погледна към смачкания лист в ръката си. Ехидна усмивчица се прокрадна под моржовските му мустаци. — Само така.
5
В десет и половина на същата сутрин дигиталният часовник пред банката в Касъл Рок отчете температура двайсет и пет градуса. В далечния край на Тин Бридж, там където шосе 117 излизаше на хоризонта, неестествено силното слънце присветна и блесна като ярка звезда. Алън Пангборн седеше в кабинета си пред документите по убийствата на Коб и Джърсик и не видя как металът и стъклото отразиха слънчевите лъчи. Но дори и да беше обърнал внимание, това едва ли щеше да го заинтригува — в края на краищата минаваше просто един автомобил. Но тази ослепително ярка светлина, профучала по моста с повече от седемдесет мили в час, отразена в гладките повърхности от хром и стъкло, всъщност беше предвестник на съдбата на Алън Пангборн… и на целия град.
Зад витрината на „Неизживени спомени“ една ръка с дълги и тънки пръсти свали табелката с надпис:
и сложи на нейно място друга. На нея пишеше:
6
Когато прекоси моста, колата продължаваше да се движи с петдесет мили при ограничение двайсет и пет. При вида на това чудо гимназистите биха ахнали от възхищение и завист — беше млечнозелен „Додж Челънджър“ с подсилени задни ресори и забоден в земята нос. През опушените му стъкла се виждаше предпазната шина, която минаваше по покрива между двата реда седалки. Задната броня беше облепена със стикери. Двете тръби на ауспуха доволно ръмжаха, заситени от деветдесет и шест октаново гориво, което можеше да се купи само на магистралата за Оксфорд, и то на север от Портланд.
Колата намали на кръстовището на „Мейн“ и „Лорел“ и със свирене на гумите зае едно от местата за паркиране пред бръснарницата. В този момент никой не се подстригваше и Бил Фулертън и Хенри Джендрън сядаха на бръснарските столове и заедно четяха сутрешния вестник. Когато шофьорът форсира двигателя, двамата вдигнаха глави от вестника и учудено погледнаха към колата.
— Адска машина — каза Хенри.
— Вярно — кимна Бил.
Двамата с нетърпение изчакаха шофьорът да угаси двигателя и да отвори вратата. Един крак, обут в протрит ботуш и тесни избелели дънки, се подаде от тъмната вътрешност на челънджъра. Миг по-късно се показа и самият шофьор. Изправи се под палещото слънце, свали очилата, пъхна ги в ризата си и се огледа лениво и самодоволно наоколо.
— Я виж ти! — възкликна Хенри. — Блудният син се завръща.
Бил Фулертън зяпна изумен, като че виждаше привидение.
— Ейс Мерил! От плът и кръв.
— Какво, по дяволите, прави тук? — попита ядосано Хенри. — Мислех, че е отишъл в Меканик Фолс, там да им къса нервите.
— Не ’нам — отвърна Бил и разсеяно задърпа долната си устна. — Виж го, моля ти се! Сив като плъх и сигурно два пъти по-подъл! На колко години трябва да е, Хенри.
— Знам ли. Между четирийсет и петдесет. Кой го е грижа на колко години е? Важното е, че като го видя все си мисля за неприятности.
Сякаш чул ги, Ейс се обърна към витрината и бавно и нахално им помаха. Двамата мъже подскочиха и се засуетиха като стари моми, които са разбрали, че многозначителното подсвиркване на млад левент се отнася до тях.
Новодошлият пъхна ръце в джобовете на дънките си и се отдалечи — човек, който за никъде не бърза и от нищо не му пука.
— Мислиш ли, че трябва да се обадим на шериф Пангборн? — попита Хенри.
Бил Фулертън отново подръпна устната си.
— Той съвсем скоро ще разбере, че Ейс се е върнал. Няма да се наложи ние да му казваме.
Двамата мълчаливо гледаха мъжа, който крачеше нагоре по Мейн Стрийт, докато накрая съвсем се скри от погледите им.
7
Като го гледаше как се шляе безгрижно по улиците, човек едва ли можеше да предположи, че Ейс Мерил има сериозен проблем. Проблем, който Бъстър Кийтън в известен смисъл би разбрал. Той дължеше на едни хора огромна сума пари. Всъщност близо сто хиляди долара, ако трябва да бъдем точни. Но докато най-лошото, което кредиторите на Бъстър можеха да направят, бе да го пъхнат в затвора, то тези на Ейс щяха направо да го затрият от лицето на земята, ако не успееше да им върне парите до първи ноември.