Карабини или не, той подскочи.
— Да не си ме нарекъл повече така!
— Ще те наричаме както си искаме — каза Дейв. — Дължиш ни осемдесет и пет бона, Ейс, а като обезпечение на всичките тия пари засега имаме само една торба бакпулвер, която не струва и петдесет долара. Затова можем да ти викаме както ни дойде наум.
Двамата братя се спогледаха, разбраха се нещо без думи и Дейв стана. Потупа Тими по рамото, даде му пушката си и двамата с Майк излязоха от камионетката. Застанаха до храстите край оградата на някаква ферма и започнаха оживено да обсъждат нещо. Ейс не знаеше какво точно си говорят, но прекрасно разбираше какво става. Двамата братя решаваха съдбата му.
Той седеше на края на дивана, потеше се като прасе по Коледа и търпеливо чакаше. Тими се беше проснал на мястото на Майк Корсън с карабина, насочена право в главата му, и клатеше глава в такт с песента. Ейс бегло долавяше гласовете на Марвин Гей и Тами Теръл, които се провикваха в слушалките. Марвин и Тими, някогашни величия в музиката, пееха „Моята грешка“.
Братята се върнаха.
— Даваме ти три месеца да се поправиш — каза Майк и на него му прималя от облекчение. — В момента по ни се иска да си приберем парите, отколкото да ти махнем главата. Но има и нещо друго.
— Искаме да спипаме Дъки Морън — обясни Дейв. — По гуша ни дойде от простотиите му.
— Тоя ни излага всичките — добави брат му.
— Смятаме, че ще можеш да го откриеш — продължи Дейв. — Той те знае що за стока си и няма да се поколебае да те преметне още веднъж.
— Имаш ли нещо да кажеш, педерЕйсче? — попита Майк.
Ейс нямаше какво да каже. Беше щастлив, че ще посрещне още веднъж зората.
— Първи ноември ти е крайният срок — отсече Дейв. — Върни парите, пък после заедно ще му видим сметката на Дъки. — Опичай си акъла, защото ако не се явиш на първи, ще те кълцаме парче но парче, докато не пукнеш.
8
Когато гръмна бомбата, Ейс държеше една дузина автоматични и полуавтоматични голямокалибрени оръжия. През по-голямата част от подареното му време той отчаяно се опитваше да превърне тези оръжия в суха пара. Щом се докопаше до мангизите, щеше веднага да ги обърне в кокаин. Нямаше по-добро вложение от дрогата, когато човек иска бързо да изкара много нари.
Но пазарът с оръжие беше във временен застой. Той успя да продаде половината от стоката си — предимно по-дребните неща — и с това се приключи. През втората седмица на септември в една кръчма в Люистън му се отвори обещаваща перспектива. „Перспективата“ ясно намекна, че има намерение да купи поне шест, а може би и десет автоматични пушки, стига към стоката да върви името на надежден пласьор. Ейс нямаше проблеми с това. Братята Корсън бяха достатъчно надежден източник.
Преди окончателно да сключи сделката, той влезе в кенефа на заведението да смръкне два-три пъти. Беше обладан от онова прелестно чувство, което бе подвело една камара американски президенти — мислеше си, че вижда светлина в края на тунела. Извади огледалцето от джоба на ризата си, сложи го върху казанчето и тъкмо поръсваше кокаин отгоре му, когато от писоара зад преградата се чу глас. Той така и не разбра чий бе този глас, но притежателя му го отърва от поне петнайсет години във федерален затвор.
— Приятел, тоя дето приказваше с тебе, си има ушички — изрече гласът и Ейс бързо се измъкна през задния вход.
9
След този случай (нито веднъж не му хрумна, че услужливият информатор може просто да се е пошегувал) бе обхванат от странна парализа. Не смееше да се захване с нищо. Само си купуваше от време на време по някое пакетче кокаин, колкото да задоволи собствените си нужди. Никога не беше изпадал в подобна безизходица. Това го побъркваше, но не беше в състояние да направи каквото и да било. Първото нещо, което правеше сутрин, бе да погледне календара. Ноември сякаш препускаше към него.
Един прекрасен ден Ейс се събуди, преди да се е съмнало и в главата му като ярък лъч проблесна мисъл. Трябваше да се прибере у дома. Трябваше да се върне в Касъл Рок. Там беше разковничето. Идеята му се стори прекрасна, но дори да се окажеше погрешна, смяната на обстановката поне щеше да го изкара от вакуума, в който бе попаднал.
В Меканик Фолс той беше просто Джон Мерил, бивш затворник, който живееше в една барака с картонена врат и прозорци от плексиглас. В Касъл Рок беше Ейс Мерил страшилището, което се явяваше в кошмарите на цяло поколение дечурлига. В Меканик Фолс той бе нищо и никаква отрепка, която караше додж по поръчка, но нямаше гараж, в който да го прибере. В Касъл Рок поне за малко е бил нещо като крал.