— Ей, аз не…
— Трябва ми също и шофьор — прекъсна го той. — Шофирането е основното ви умение, струва ми се. Първата ви работа, Ейс, ще бъде да отидете до Бостън. Оставил съм колата си в един гараж там. Сигурен съм, че ще ви хареса. Такър е.
— Такър ли? — За миг забрави, че не е дошъл в града, за да стане снабдител, нито пък шофьор. — Искате да кажете като в онзи филм?
— Не точно.
Господин Гонт мина зад щанда до старомодния касов апарат, взе някакъв ключ и отвори чекмеджето отдолу. Извади отвътре два плика, подаде му единия, а други остави на плота.
— Малко съм я променил. Ето ключовете.
— Ей, чакайте малко! Казах ви, че…
Очите на господин Гонт имаха странен цвят, който не можеше да определи, но щом потъмняха и започнаха д проблясват насреща му, коленете му отново омекнаха.
— Оплел си се като пиле в кълчища, Ейс, но ако не престанеш да си заравяш главата в пясъка като щраус, струва ми се, че ще изгубя интерес да ти помагам. Сътрудници мога да си намеря винаги. Повярвай ми, през годините съм наемал стотици хора. Може би дори хиляди. Затова престани да се опъваш и вземи ключовете.
Той взе пликчето. Щом пръстите му докоснаха ръката и господин Гонт, онзи странен лъч отново присветна в съзнанието му. Той простена.
— Ще отидеш с колата си до адреса, който ти давам — започна да му обяснява собственикът. — Ще я оставиш на мястото на моята и ще се върнеш тук. Най-късно до полунощ. Всъщност мисля, че ще си дойдеш къде-къде по-рано. Колата ми е много по-бърза, отколкото изглежда.
Усмихна се и зъбите му се оголиха. Ейс отново понечи да обясни:
— Вижте, господин…
— Гонт.
Той кимна и главата му се килна като на марионетка, управлявана от начинаещ кукловод.
— При други обстоятелства, бих се съгласил да остана при вас. Вие сте… интересен човек. — Това не беше най-точната дума, но засега само за толкова можеше да си извърти езика. — Но сте напълно прав — аз наистина здравата съм загазил и ако до две седмици не намеря отнякъде огромна сума пари…
— Ами книгата? — попита Гонт. Тонът му беше едновременно ведър и укорителен. — Нали затова дойдохте?
— Не е това, което…
Изведнъж осъзна, че книгата е още в ръцете му и отново я погледна. Картинката беше същата, но заглавието бе станало такова, каквото го бе видял от витрината: „Забравените съкровища на Нова Англия“ от Реджиналд Мерил.
— Това пък какво е? — попита унесено и изведнъж разбра всичко.
Изобщо не се намираше в Касъл Рок. Беше си у дома, в Меканик Фолс, лежеше в собственото си мърляво легло и всичко това бе просто един сън.
— Прилича ми на книга — отвърна Гонт. — Името на покойния ви чичо не беше ли Реджиналд Мерил? Какво съвпадение!
— Чичо ми през целия си живот не е писал нищо друго освен разписки и квитанции — отвърна Ейс със същия бавен и унесен глас.
После погледна към Гонт и установи, че не може да откъсне очи от неговите. А те непрекъснато се променяха — сини… сиви… кехлибарени… кафяви… черни.
— Е, нищо чудно да е псевдоним — съгласи се търговецът. — Може дори самият аз да съм я писал.
— Вие?
Господин Гонт силете пръсти под брадата си.
— А може би това изобщо не е книга. Може би всичките неща, които продавам, не са такива, каквито изглеждат. Може би са най-обикновени предмети с едно-единствено свойство — да приемат образа на онова, което изпълва хорските сънища. — Замълча за миг, а сетне добави замислено: — Всъщност може би самите те си един сън.
— Нищо не разбирам.
Гонт се усмихна.
— Знам, но това няма значение. Ако чичо ви беше написал книга, Ейс, възможно ли е тя да се отнася до заровени съкровища? Бихте ли казали, че богатството — било то заровено в земята, или скрито в джоба на ближния — би представлявало интерес за него?
— Той обичаше парите, наистина — отвърна умислен Ейс.
— И какво направи с тях след смъртта си? Не ги ли завеща на вас? Сигурно. Не сте ли единственият му жив роднина?
— Не ми остави пукнат грош! — изкрещя ядосан мъжът. — Всички в града приказваха, че това дърто копеле цял живот е кътало и последния цент, който е минал през ръцете му, но когато умря, в сметката му имаше по-малко от четири хиляди долара. Всичките отидоха за погребението и за да се разчисти оная кочина, която остави малко по-надолу. А когато отвориха сейфа му, знаете ли какво откриха?
— Знам — отвърна Гонт. Изражението му беше напълно сериозно, почти състрадателно, но очите му се смееха. — Облигации. Шест на „Плейд“ и четиринайсет на „Голд Бонд“.