— Точно така! — възкликна Ейс и хвърли злобен поглед към книгата. Тревогата и неосъзнатото чувство на замаяност за миг бяха погълнати от истински гняв. — А знаете ли още какво? Вече дори няма кой да ми изплати облигации: на „Голд Бонд“. Фирмата фалира. Всички в Касъл Рок се бояха от него — дори аз — и всички си мислеха, че е богат като Чичо Скруч, но той умря разорен.
— Може би не е имал доверие на банките — предположа търговецът. — Представете си, че е заровил имането си. Според вас възможно ли е това, Ейс?
Той зяпна. После затвори уста, пак зяпна, пак я затвори.
— Престанете! Приличате на риба в аквариум.
Ейс погледна към книгата в ръката си, а после я сложи на тезгяха и започна да прелиства ситно изписаните страници Изведнъж отвътре изпадна голям, разпокъсан лист амбалажна хартия, нагъната грубо и неравномерно. Веднага го позна — беше част от пазарска торба, каквито даваха в „Хемпхил Маркет“. Колко пъти като момче беше виждал чичо си да вади такива пликове изпод разнебитения си касов апарат и да къса парчета от тях, за да си смята или да напише поредната разписка?
Той разгъна листа с разтреперани пръсти. Беше карта — поне това бе ясно от пръв поглед. Но в първия момент нищо не можа разбере от нея — виждаше само линии, кръстчета и разкривени кръгове.
— Това пък какво е?
— Просто ти трябва нещо, което да те съсредоточи — каза му Гонт. — Мисля, че това ще помогне.
Той извади едно малко огледалце с изящна сребърна рамка и го сложи на стъкления плот пред себе си. После отвори втората опаковка, която бе извадил от чекмеджето, и посипа щедри количества кокаин върху огледалото. Дори за опитното око на Ейс кокаинът изглеждаше изключително качествен — прожекторът над витрината проблясваше в чистите прашинки, като слънце в девствен сняг.
— Божичко, господине! — Носът му започна да потръпва в очакване. — Колумбийски ли е?
— Не, това е специален хибрид. Идва от долините на Ленг.
Той извади златен нож за писма от вътрешния джоб на пъстрото си сако и започна да подрежда купчината в дълги, заоблени редици.
— Къде е това? — попита Ейс.
— Далече отвъд планините — отвърна Гонт, без да вдига поглед от огледалцето. — Не задавай въпроси, Ейс. Когато човек дължи пари на някого, трябва просто да се радва на малкото хубави неща, които му се предлагат.
Прибра ножа, извади къса стъклена тръбичка от същия джоб и му я подаде.
— Заповядай, почерпи се.
Тръбичката беше изумително тежка — не стъкло, а някакъв планински кристал може би, предположи Ейс. Той се наведе над огледалцето и изведнъж се поколеба. Ами ако тоя старец беше болен от СПИН или нещо такова?
„Не задавай въпроси. Ейс. Когато човек дължи пари на някого, трябва просто да се радва на малкото хубави неща, които му се предлагат.“
— Амин — промълви на глас и смръкна дълбоко.
Главата му се изпълни с онзи неопределен бананово-лимонен вкус, който само добрият кокаин можеше да има. Беше мек, но и доста силен. Усети, че сърцето му започва да бие по-силно. Мислите му изведнъж станаха по-ясни, почти кристални. Навремето един стар наркоман му беше каза, „Когато си дрогиран, нещата имат повече имена.“
Едва сега започваше да го разбира.
Подаде тръбичката на Гонт, но той поклати глава.
— Никога преди пет, Ейс. Но ти не се притеснявай.
— Благодаря — отвърна той и отново погледна към картата.
Сега всичко му беше ясно. Двете успоредни линии с кръстчето между тях бяха Тин Бридж, а щом веднъж бе успял да разшифрова това, всичко останало си идваше и мястото. Чертата, която криволичеше между двете линии нагоре към края на листа, беше шосе 117. Двете кръгчета по-горе представляваха оборът и мандрата на Гавино. Всичко беше напълно ясно. Кристално и чисто като коката, която този толкова сладък старец бе извадил от чекмеджето си.
Отново се наведе над огледалото.
— Готови… Старт! — измънка той и дръпна още две линии. — Майко-о, таз вкусотийка наистина е бая силничка!
— Така си е — съгласи се търговецът.
Ейс вдигна глава да го погледне. Беше сигурен, че старецът му се присмива, но лицето му бе ясно и спокойно. Отново впери поглед в картата.
Този път кръстчетата привлякоха вниманието му. Бях седем, не осем на брой. Едно от тях, изглежда, се намираш в запустялото, заблатено място, притежавано някога от стария Требълхорн. Но той беше покойник от години. Не се ли говореше по едно време, че чичо му Реджиналд е получил голяма част от този имот като обезщетение за някакъв дълг?
Имаше и друго, в края на Ботаническата градина отвъд Касъл Рок, ако правилно разчиташе картата. И още две на шосе № 3 до кръгчето, което сигурно представляваше старата ферма на Джо Кембър. И още две на запад от езерото, в парцела, който уж бил собственост на „Даймънд Мач“.