Той вдигна телефона.
— Ало, Сони? Какво мога да направя за теб?
— Ами-и-и — подхвана той с провлачения си южняшки акцент. — Хич не ми се ще да те занимавам с глупости след вчерашните случки, шерифе, но мисля, че един твой стар познайник се е върнал в града.
— Кой?
— Ейс Мерил. Видях колата му малко по-нагоре.
„По дяволите, пак ли?“ — помисли си Алън.
— Видя ли го?
— Не, но човек не може да пропусне колата му. Светло зелен „Додж Челънджър“ — изтребител, както им вика дечурлигата.
— Благодаря ти, Сони.
— Няма за какво. Защо мислиш, че се е върнал, Алън?
— Не знам — отвърна шерифът, а вътрешно си каза: „Но ще трябва час по-скоро да разбера.“
12
До зеления челънджър имаше свободно място и Алън паркира полицейска кола номер 1 именно там. Отсреща Бил Фулертън и Хенри Джендрън зяпаха през витрината на бръснарницата с нескрит интерес. Той вдигна ръка за поздрав и Хенри започна да му сочи нещо от другата страна на улицата. Алън кимна и пресече на отсрещния тротоар.
„Вчера Уилма Джърсик и Нети Коб се колят на улицата посред бял ден, днес се появява Ейс Мерил. Изобщо този град се превръща в цирк «Буш».“ — помисли си той.
Не беше направил и три крачки, когато видя Ейс да излиза от сянката на зелената тента над „Неизживени спомени“. В ръцете му имаше нещо. В първия момент не можа да разбери какво е то, а когато мъжът се приближи, шерифът просто не можа да повярва на очите си. Ейс Мерил изобщо не беше от хората, които можеш да видиш с книга в ръка.
Пътищата им се срещнаха пред празното място, където някога се бе издигал „Емпоруим Галориум“.
— Здравей, Ейс — каза Алън.
Той не изглеждаше ни най-малко изненадан, че го вижда Извади очилата от пазвата си, разгъна ги с една ръка и демонстративно си ги сложи.
— Я виж ти! Как я караш, шефе?
— Какво правиш в Касъл Рок, Ейс? — попита направи шерифът.
Ейс погледна към небето с пресилен интерес. Малки слънчеви зайчета заиграха по стъклата на очилата му.
— Денят е хубав за разходки. Почти летен.
— Да, прекрасен е — съгласи се Алън. — Имаш ли книжка, Ейс?
Той го погледна невинно.
— Щях ли да шофирам, ако нямах? Едва ли би било редно, нали?
— Не мисля, че това е отговор.
— Минах на проверовъчен веднага щом ме освободиха. Редовен съм. Какво ще кажеш за това, шефе? Приемаш ли го за отговор?
— Май ще е по-добре сам да се уверя — отвърна Алън и подаде ръка в очакване.
— Не ми вярваш, така ли?
Говореше със същия подигравателен, заядлив тон, но Алън долови гняв.
— Да речем, че такава ми е природата.
Ейс премести книгата от едната ръка в другата, за да измъкне портфейла от задния си джоб, и той успя да види корицата. „Островът на съкровищата“ от Робърт Луис Стивънсън.
После провери документите. Бяха напълно редовни.
— Талонът на колата е в жабката, ако искаш и него да видиш — каза Ейс. Гневът в гласа му вече се усещаше по-ясно. Старата наглост — също.
— Мисля този път да ти повярвам, Ейс. Защо не ми кажеш за какво наистина си дошъл?
— Дойдох да видя това — отвърна той и посочи празния парцел. — Не знам защо. Съмнявам се, че ще ми повярваш, но това е самата истина.
Колкото и странно да е, шерифът наистина му вярваше.
— Виждам, че си си купил и книга.
— Мога да чета. Въпреки че и за това едва ли ще ми повярваш.
— Значи така, а? — Алън пъхна пръсти в гайките на колана си. — Промъкнал се като мишка, купил си книжка. „Ти си бил и поет!“
— Бил съм я. Радвам се, че го забелязваш.
— А сега сигурно си тръгваш, а, Ейс?
— Ами, ако реша да остана? Сигурно ще намериш за какво да се заядеш, нали? Думата „реабилитация“ съществува ли в твоя речник, шериф Пангборн?
— Да. Но срещу нея не пише „Ейс Мерил“.
— Ти сега какво? Притискаш ли ме?
— Не. То ще се чуе.
Ейс свали очилата си.
— Такива като тебе никога не се отказват, нали? Не ви ли писва, мамка му?
Алън не му отговори.
След малко самообладанието на Ейс, изглежда, се върна. Той сложи отново очилата си и каза:
— Знаеш ли? Мисля, че наистина ще си тръгна. Имам работа за вършене.
— Чудесно. Залудо работи, залудо не стой!
— Но ако река да се върна, ще го направя. Ясно ли ти е?
— Ясно ми е, Ейс. Но искам да те предупредя, че това едва ли ще е разумно. Схващаш ли?
— Знаеш ли колко ми дреме?
— Щом е така, значи си по-тъп, отколкото те мислех.
Той го погледна през тъмните си очила и се разсмя.
Шерифът пет пари не даваше за този смях — ехиден, злобен и пресилен. Той стоеше и наблюдаваше Ейс, който прекоси улицата с характерната си походка, отключи колата си седна зад волана. Миг по-късно двигателят изръмжа. Изгорелите газове загърмяха в ауспуха и хората по улицата се обърнаха да видят какво става.