„Тия заглушители са забранени — помисли си Алън. Мога да го глобя за това.“
Но имаше ли смисъл? Предстоеше му да лови къде-къде по-едри риби от Ейс Мерил, който и без това напускаше града. Шерифът се надяваше този път да е завинаги.
Той проследи с поглед зеления челънджър, който направи забранен обратен завой на Мейн Стрийт и тръгна към изхода на града, а после се обърна, погледна зелената тента и се замисли. Ейс се бе върнал в родния си град, за да си купи книга — по-точно „Островът на съкровищата“. И то от „Неизживени спомени“.
„Бях останал с впечатление, че магазинът е затворен днес — помисли си Алън. — Не пишеше ли така на табелката.“ Той тръгна по улицата към „Неизживени спомени“. Не беше сбъркал. На вратата пишеше:
„Щом е приел Ейс, ще приеме и мен“ — помисли си Алън и вдигна ръка да почука. Но преди да го направи, пейджърът на колана му започна да писка. Натисна бутона, с който се изключваше омразното приспособление, и за миг се поколеба. Всъщност нямаше място за колебание. Ако е адвокат или бизнесмен, човек може да си позволи поне веднъж да не обръща внимание на позивните, но за един областен шериф, особено такъв на изборна длъжност, приоритетите са съвсем ясни.
Алън прекоси улицата, а после изведнъж спря и рязко се обърна. Чувстваше се като „пиян морков“ — трябваше да грабне топката от ръцете на някой играч, за да може да излезе от въртележката. Отново имаше усещането, че някой го наблюдава, но този път беше почти сигурен, че ще види издайническа пролука в щорите на „Неизживени спомени“.
Но там нямаше никой. Магазинът дремеше под неестествено горещото октомврийско слънце и ако не беше видял Ейс да излиза оттам, Алън би се заклел, че вътре няма жив човек.
Стигна до колата си, грабна микрофона и се свърза с участъка.
— Хенри Пейтън се обади — каза му Шийла. — Взел е предварителния доклад на Хенри Райън по случая Коб-Джърсик. Приемам.
— Давай нататък. Приемам.
— Хенри каза, че ако искаш да те осветли по основните моменти, ще бъде в кабинета си до обяд. Приемам.
— Ясно. Намирам се на Мейн Стрийт. Идвам веднага. Приемам.
— Ъ-ъ, Алън?
— Да?
— Той пита също, дали ще си купим факс до края на века, за да може да ни изпраща документацията, вместо да ти ги чете по телефона. Приемам.
— Кажи му да напише писмо на Градската управа — отвърна ядосано шерифът. — Не аз определям бюджета и той го знае.
— Просто ти предавам какво е казал. Защо се сърдиш. Приемам.
Алън си помисли, че по-скоро Шийла говори сърдито.
— Край.
Той влезе в колата и закачи микрофона на таблото.
Дигиталният часовник над банката отчете, че часът е десет и петдесет, а температурата — двайсет и осем градуса.
„Господи, кому е нужно! Всички и без това достатъчно сме се разгорещили“ — помисли си Алън и бавно подкара към Кметството, унесен в мисли.
Не можеше да се отърве от чувството, че нещо става Касъл Рок. Нещо, което всеки момент щеше да излезе извън контрол. Подобна мисъл беше глупава, разбира се, но той просто не можеше да си я избие от главата.
Втора глава
1
Училищата бяха затворени заради празника, но Брайън Раск не би отишъл дори да имаше занятия.
Той беше болен.
Не от някаква физическа болест, варицела, морбили или пък не дай Боже заушка, най-унизителната от всички болести. Нито пък от психическа. Вярно, съзнанието му наистина беше засегнато, но това по-скоро бе нещо като страничен ефект. Онази част от Брайън, която бе заболяла, се намираше още по-навътре, по-дълбоко дори от съзнанието му. Една съществена част от душата му, недостъпна за лекар, нито пък за микроскоп, сивееше и линееше с всеки изминат ден. Той винаги е бил слънчево момче, но сега това слънце бе изчезнало, затъмнено от тежки облаци, които продължаваха да се трупат на черни талази.
Те бяха започнали да се скупчват в деня, в който бе окалял чаршафите на Уилма Джърсик, станаха по-плътни, когато господин Гонт му се яви насън и му каза, че още не е изплатил снимката си… но едва тази сутрин, когато слезе на закуска, той усети, че просто се задушава от тях.
Баща му, облечен в сивата униформа, с която ходеше на работа във фирмата на Дик Пери, седеше на масата кухнята, разгънал сутрешния брой на „Портланд Хералд“.
— Проклети да са тия „Пейтриьтс“ — извика той зад вестника. — Кога, по дяволите, ще си намерят защитник, който да може да хвърля шибаната топка!?