„Не! — развика се едно разсърдено дете вътре в нея, когато за пръв път си помисли за това. — То си е мое! Той не би могъл да го усети така. Не е възможно!“
Един ден тя сама щеше да му го даде, както щеше да му даде и тялото си, но този ден беше още далеч.
Горещият октомврийски следобед принадлежеше единствено и само на нея.
На паркинга имаше малко коли, но мустангът на Лестър бе най-лъскавата и най-хубавата от всички. Нейната напоследък непрекъснато се разваляше — нещо в кормилната уредба не беше наред — но това не я тревожеше кой знае колко. Когато му се обади тази сутрин и го помоли да й даде колата си, след като едва предишния ден му я бе върнала, той веднага се съгласи да я докара на паркинга. Щял да си направи кроса на връщане, а после щял да играе футбол с момчетата. Сали знаеше, че той би настоявал тя да вземе колата дори наистина да се нуждае от нея и това й се виждаше съвсем нормално. Смътно и неясно, по-скоро по интуиция, отколкото от личен опит, съзнаваше, че Лестър би минал и през огъня, стига тя да пожелае. Това създаваше помежду им отношения на взаимно обожание, които тя приемаше с наивно самодоволство. Той се прекланяше пред нея, двамата се прекланяха пред Господа и всичко беше, както пише по книгите: „Докато свят светува. Амин.“
Тя се пъхна в мустанга и тъкмо се обърна да остави чантата си, когато погледът й попадна на нещо, което се подаваше изпод седалката до шофьора. Приличаше на пик за писмо.
Наведе се да го вземе, мислейки си колко е странно да намери подобно нещо в мустанга: Лес поддържаше колата безупречно чиста като самия себе си. Върху плика имаше една-единствена дума, но тя накара сърцето й да се обърне.
Думата беше „Милото“, написана с красив, заоблен почерк.
Дамски почерк.
Сали обърна плика. Беше запечатан, а на гърба му не пишеше нищо.
— Милото? — промълви замислено тя и изведнъж осъзна, че седи в колата на Лестър, а всички прозорци са затворени и от челото й се стича пот.
Запали двигателя, свали стъклото на прозореца откъм страната на шофьора, а после се пресегна през седалката и отвори и другия прозорец.
Изведнъж я лъхна миризма на парфюм. Не беше неин — тя не слагаше парфюми, нито грим. Религията й я учеше, че с подобни неща си служат само блудниците. Освен това нямаше нужда от тях.
„Какъв ти парфюм? Ухаят последните глухарчета край оградата.“
— Милото? — прошепна отново тя и огледа плика.
Той нищо не й говореше. Просто стърчеше самодоволно в ръцете й.
Опипа го внимателно и се замисли. Вътре имаше лист, поне един, и нещо друго. Нещо по-твърдо, може би снимка.
Вдигна го срещу предното стъкло, но напразно — слънцето вече клонеше в другата посока. След известно колебание тя излезе от колата и огледа плика. Успя да различи само едно светло квадратче — вероятно писмо, и друго, по-тъмно — снимка от
(Милото)
онзи, който бе изпратил на Лес писмото.
Само дето то въобще не беше пращано — поне не по пощата. Нямаше, марка, нито адрес. Само една тревожна дума. Не беше и отваряно, тоест… Какво? Може би някой го е пъхнал в колата, докато тя се е занимавала с дневниците?
Възможно е. Може да са го подхвърлили дори снощи или вчера през деня, а Лестър да не го е забелязал. В края на краищата подаваше се само едно ъгълче от него. Може би се е плъзнало изпод седалката по пътя за насам.
— Здравейте, мис Ратклиф! — извика някой.
Сали бързо свали ръката си и скри плика в плисетата на полата си. Сърцето й виновно затуптя.
Беше Били Мърчант, тръгнал напряко през игрището със скейтборд под мишницата. Тя му махна и бързо си прибра в колата. Лицето й гореше. Беше се изчервила! Глупаво или не, държеше се сякаш Били я бе хванал да върши нещо нередно.
„А не е ли така? Не се ли опитваше да надникнеш в писмо, което не е за теб?“
Обхванаха я първите пристъпи на ревност. Може пък да е за нея в края на краищата. Много хора в Касъл Рок знаеха, че тя кара колата на Лестър напоследък. А дори и писмото да не беше нейно, Лестър Прат — беше. Та нали само преди малко си мислеше с онова приятно самодоволство, което само млада и красива християнка може да изпита, че той би скочил и в огъня за нея?
Милото.
Не, писмото не беше за нея. Тя нямаше приятелки, които да я наричат „скъпа“ или „мила“. Пликът бе оставен за Лестър. И…
Изведнъж всичко й стана ясно. Тя се отпусна в меката седалка и въздъхна с облекчение. Той водеше часовете по физическо в гимназията на Касъл Рок. Преподаваше само на момчетата естествено, но много момичета — млади и красиви — го виждаха всеки ден. А беше хубав мъж.