Освен ако не се беше объркал и не бе попаднал в съвсем друга част на града. Самата мисъл за това го изнервяше.
„Искам ви тук преди полунощ — бе казал Гонт. — Ако закъснеете, ще се ядосам, а когато съм ядосан, понякога ставам невъздържан. Не ви съветвам да се мяркате пред очите ми в такъв момент.“
„Я успокой топката — каза си Ейс притеснен. — Та тва е просто един мижав старец с лошо направено чене.“
Но не можеше ей така да успокои топката. Освен това съвсем не беше сигурен, че господин Гонт е просто един старец с лошо чене. А определено не му се искаше да се стигне дотам, че да разбере.
И все пак в момента най-важното бе, че скоро щеше да се мръкне, а той нямаше никакво желание да се намира в този квартал по тъмно. В него имаше нещо нередно. Нещо извън порутените сгради с техните пусти и зейнали прозорци, извън оголените шасита в канавките. Не беше видял нито един жив човек — нито по тротоарите, нито из дворовете — но непрекъснато имаше усещането, че някой го наблюдава. Дори и в момента. Разбираше го по хладните тръпки, които лазеха по врата му.
Сякаш изобщо не се намираше в Бостън. Та това място повече приличаше на проклетата Зона на здрача.
„Ако не се върнеш до полунощ, ще се ядосам.“
Ейс сви юмрук и заблъска по ръждясалата порта.
— Ей! Има ли някой тук?
Нищо.
В долната част на вратата имаше нещо като дръжка. Напъна я. Вратата дори не се помръдна, та камо ли да се отвори.
Той изсумтя ядосано и се огледа нервно наоколо. Челънджърът му стоеше насред двора и никога през живота си Ейс не бе имал по-голямо желание просто да се метне на колата и да избяга. Но не смееше.
Обиколи сградата, но не откри нищо. Абсолютно нищо. Само стени, боядисани в неприятен отровнозелен цвят. Странен надпис бе надраскан със спрей на задната стена на гаража и той дълго го гледа, недоумявайки защо го побиват тръпки:
Ейс се върна пред вратата.
„А сега — какво?“
И тъй като не можа да измисли нищо друго, просто седна зад волана на челънджъра и впери невиждащ поглед към вратата. Накрая натисна с две ръце клаксона и наоколо се разнесе протяжен вой.
Вратата на гаража веднага започна да се плъзга безшумно по релсите си.
Ейс седеше и гледаше със зяпнала уста, и първата му мисъл бе да запали колата и да избяга колкото може по-бързо и по-далеч. Като начало в Мексико Сити. После отново се сети за господин Гонт и бавно излезе от колата.
Когато стигна до гаража, вратата вече бе напълно отворена.
Помещението бе ярко осветено от половин дузина двеставатови крушки, които висяха на дебели кабели от тавана.
Всяка от тях бе обвита с парче ламарина във формата на конус и хвърляше ослепителен сноп светлина към пода. В дъното се виждаше кола, покрита с брезент. Покрай една от стените имаше маса, отрупана с инструменти, срещу нея — три дървени каси, а върху тях — стар магнетофон.
В гаража нямаше и следа от човек.
— Кой отвори вратата? — попита Ейс с пресъхнало гърло. — Кой отвори проклетата врата!?
Но отговор нямаше.
3
Той вкара челънджъра вътре и спря в дъното до стената. Място имаше достатъчно. После се върна до вратата, намери таблото и натисна копчето за затваряне. Бунището, сред което се издигаше тази необичайна сграда, бе започнало да се изпълва със сенки, а те го караха да се чувства неловко. Не можеше да се пребори с усещането, че нещо или някой навън се движи.
Вратата се плъзна но релсите си без звук. Докато я чакаше да се затвори, потърси звуковият сензор, който бе реагирал на клаксона му. Не го виждаше никъде. Но все пак трябваше да го има — гаражните врати не се отварят просто така, от само себе си.
„Макар че, ако такива работи въобще се случват някъде, то Уипъл Стрийт е най-подходящото място“ — помисли Ейс.
После тръгна към касите с магнетофона отгоре. Стъпките му глухо отекваха по прашния цимент. От време на време мислите му се връщаха към надписа, който бе видял отвън:
„ЙОГ-СОДОТ ПРАВИЛА“. Не знаеше кой, по дяволите е тоя Йог Содот — може би някакъв изпълнител на реге от Ямайка с кече плитки на мръсния си череп — но името определено не звучеше приятно. Всъщност като си помии човек, направо звучеше опасно. Особено на място като това.
На една от ролките върху магнетофона бе залепена бележка. На нея с големи главни букви пишеше:
Ейс махна листчето и натисна бутона. Ролките се завъртяха, а когато чу гласа, който му заговори, той направо подскочи. Що за глупости!? Кого бе очаквал да чуе, Ричард Никсън ли?