Първо, той бе изключително първичен по природа. Би се чувствал като у дома си дори в пещера сред диваци и зверове. Реакциите му бяха напълно предвидими само когато срещу него се изправеше по-висша сила или инстанция. Такива сблъсъци не му се случваха често, но когато това станеше, моментално се подчиняваше на силния. Макар сам да не го съзнаваше, именно тази му черта, го бе накарала да се изправи лице в лице с братята Корсън, вместо просто да избяга от тях. У хора като Ейс Мерил единствения импулс, който е по-силен от желанието за надмощие бе вътрешната необходимост да превият гръб и кротко да сведат глава, когато истинският лидер на групата се появи.
Втората причина бе дори по-проста: беше решил, че сънува. Част от него съзнаваше, че не е така, но плодът на въображението бе по-лесен за възприемане от фактологията на сетивата. Та той дори не смееше да си помисли, че може наистина да съществува свят, в който да живее един господин Гонт. Беше Къде-къде по-лесно, по-безопасно, просто да престане да мисли за малко, колкото да приключи веднъж завинаги с тази работа. А ако успееше, може би щеше да се събуди в света, който познаваше. Бог знаеше, че и този свят имаше своите опасности, но поне разбираше правилата му.
Закова капаците на касите и отиде до автомобила. Дръпна прашния брезент и… за миг забрави всичко останало.
Колата наистина беше „Тъкър“ и беше прекрасна.
Обтекаемият й корпус лъщеше в яркожълто. Хромираните брони и лайстните по вратите блестяха на силната светлина. На капака, под сребрист полукръг, който приличаше на локомотива на експресен влак от бъдещето, бе монтиран трети фар.
Ейс бавно обиколи около колата, опитвайки се да я погълне с очи. От двете страни на задницата имаше хромирани решетки — нямаше никаква представа за какво служеха. Широките, нископрофилни гуми бяха толкова чисти, че почти светеха. На задния капак с красиви ръкописни букви пишеше: „Тъкър Талисман“. Той никога не бе чувал за такъв модел. Винаги си беше мислил, че „Торпедо“ е единствената кола, която Престън Тъкър някога е произвеждал.
„Имаш още един проблем, приятелче — това чудо няма регистрационни номера. Как ще се добереш до Мейн с автомобил, който се набива на очи като посинял пръст, който няма номера и отгоре на всичкото е пълен с оръжие и експлозиви?“
Няма начин. Трябваше да го направи. Хич не беше разумно, но алтернативата — която задължително водеше до това да изиграе господин Гонт — беше къде-къде по-страшна. Освен това нали сънуваше.
Той извади ключовете от плика, мина отзад и затърси ключалката на багажника. Не я намираше. Изведнъж се сети за филма с Джеф Бриджис и всичко му стана ясно.
Също като на немския фолксваген-костенурка, двигателят на тъкъра беше отзад, а багажникът — отпред.
Естествено намери ключалката точно под онзи странен трети фар. Отвори багажника. Вътре беше чисто и празно, с изключение на един-единствен предмет — малка бутилка с бял прах, към която бе прикачена лъжичка на верижка. На нея бе залепена бележка. Той я взе, прочете ситно изписания текст:
и веднага изпълни заръката.
5
Окрилен от първокласната дрога на господин Гонт, която осветяваше съзнанието му като паркинга пред кръчмата на Хенри Бофорт, Ейс бързо натовари касите в багажника. Последната с динамита остави на задната седалка. Вътре колата носеше онзи неповторим мирис на ново, които можеше да се сравни единствено с уханието на млада жена. А когато седна зад волана, видя, че колата наистина е съвсем нова — километражът на талисмана на господин Гонт показваше 00000.0.
Пъхна ключа в стартера.
Талисманът запали с глух, гърлен рев. Колко ли коня бяха скрити под капака? Той не знаеше, но определено му се струваха цяло стадо. В затвора пристигаха много автомобилни списания и бе чел повечето от тях. Знаеше, че „Тъкър Торпедо“ е с шест цилиндъра и пет хиляди и осемстотин кубика двигател, подобно на автомобилите, които господин Форд бе произвеждал през периода 1948–1952. Под капака му имаше едно на друго сто и петдесет коня.
Този тук определено бе по-мощен. Много по-мощен.
На Ейс изведнъж му се прииска да излезе от колата и да се опита да отвори някак капака, но идеята изобщо не му се стори добра. Най-разумното бе просто да закара това чудо до Касъл Рок, и то колкото е възможно по-бързо.
Понечи да слезе, за да отвори вратата на гаража, а после се обърна и натисна клаксона просто за да види дали ще стане както по-рано. Стана. Вратата бавно и безшумно се вдигна по релсите си.
„Сто на сто има сензор някъде“ — помисли си, макар вече да не го вярваше съвсем. Всъщност вече дори не го беше и грижа. Включи на първа и талисманът бавно се измъкна от гаража. Навън отново натисна клаксона и вид в огледалото как светлините в гаража угаснаха и вратата бавно започна да се затваря. Някъде в далечината мерна челънджъра си, забил нос в стената. Имаше странното чувство, че повече няма да го види. Но и за това не го беше грижа.