— А стига, бе!
— Стига, не стига — това е! Тъкмо бях решил, че няма да мога да те изненадам.
— Знаех си, че нещо не е наред, но все си мислех, че заекът ще изскочи от ония камъни с бележките върху тях. Вярно е, че тук времето не съвпада, но като цяло продължавам да се съмнявам. Най-вече понеже Уилма Джърсик беше способна да извърши подобно нещо. Сигурен ли си, че не си е променила почерка нарочно?
Самият той не го вярваше — не беше в стила на Уилма да работи под прикритие. Но трябваше да предвидят и тази възможност.
— Мен ли питаш? Аз лично съм сигурен. Но не съм специалист и в съда никой няма да ме слуша какво мисля. Затова сме пратили бележката на графологична експертиза.
— И кога ще имаме резултат?
— Кой знае? А дотогава слушай какво ти приказвам, Алън. Разликата е от земята до небето.
— Добре де, щом не е била Уилма, тогава този, който го е направил, е искал Нети да си помиеш, че е тя. Но кой? Защо? Защо, за Бога?
— Не знам, приятел — това е твоят град. Междувременно имам още новини за теб.
— Давай!
Алън прибра монетите обратно в чекмеджето, вплете пръсти и отново подхвана своя театър на сенките. На отсрещната стена закрачи малко черно човече с висока шапка.
— Първо: убиецът на кучето е оставил няколко кървави отпечатъка от вътрешната страна на вратата в дома на Нети.
— А късмет де!
— Не бързай да се радваш. Доста са размазани, сигурно ги е оставил в бързината на излизане.
— Въобще ли не стават?
— Има някои фрагменти, които могат да влязат в работа, но шансът да издържат пред съда е доста малък. Изпратих ги в лабораторията на ФБР във Вирджиния. Там правят чудеса с отпечатъците — могат да изкарат пълната картина само от един незначителен фрагмент. Но са бавни като охлюви. Сигурно ще мине седмица, ако не и десет дни, докато ми се обадят с резултата. Междувременно сравних фрагментите с отпечатъците на Уилма Джърсик, които ми изпратиха от моргата.
— Не съвпадат?
— Какво да ти кажа — положението е като с почерците. Никаква прилика. Но ако се изправя пред съда с такива непотвърдени доказателства, защитата ще ме изяде с парцалите. Иначе за себе си съм сигурен — разликата е огромна. Първо, да вземем размера. Уилма Джърсик е имала малки ръчички, а отпечатъците, които имаме, са на човек с големи ръце. Доста големи, ако трябва да бъдем точни.
— Искаш да кажеш ръце на мъж?
— Абсолютно. Но пак ти казвам — не става за пред съда.
— Кой го е грижа?
Сянката на стената изведнъж доби формата на пирамида, която бавно се разтвори като цвете и постепенно се превърна в летяща птица. Алън се опита да си представи лицето на мъжа, който се бе промъкнал в дома на Нети в неделната утрин, онзи, който бе пронизал клетия Райдърс тирбушон, а после бе натопил Уилма, но пред погледа му витаеха само сенки.
— Хенри, кой би могъл да направи подобно нещо, след като не е била Уилма?
— Не знам, но може би имаме свидетел на инцидента с камъните.
— Какво? Кой?
— Казах може би.
— Стига си се занасял! Кой е!
— Някакво момче. Съседката на Джърсик чула шумове и излязла да види какво става. Била помислила, че „оная кучка“ — цитирам — окончателно се е побъркала. Навън срещнала някакво момче, което препускало бясно с колело си, видимо уплашено от нещо. Попитала го какво става то казало, че сигурно господин и госпожа Джърсик се карат. Тя предположила същото и понеже шумовете престанали, се прибрала вкъщи.
— Трябва да е била Джилиън Мизлабурски — каза Алън. — Къщата от другата страна на Джърсик е празна и се продава.
— Същата — Джилиън Мизла-няква си.
— Не знам. Тя твърди, че го познава, но не можа да се сети как се казва. Сигурна е, че е от квартала, може би дори от същата улица. Ще го намерим.
— Колко е голямо?
— Според нея между единайсет- и четиринайсетгодишно.
— Хенри? Нека аз да го потърся, а? Става ли?
— Разбира се — отвърна веднага той и Алън въздъхна облекчено. — Ако питаш мен, не виждам смисъл ние да се занимаваме с разследването. Щом като в Портланд и Бангър сами си сърбат попарата, защо да не е така и в Касъл Рок? Та аз дори не знаех как се произнася името на тая жена, докато не го чух от теб!
— При нас има много поляци — каза замислено шерифът и откъсна квитанция от кочана на бюрото си.
На гърба й написа Джил Мизлабурски и момче, 11–14.
— Ако моите хора отидат да го търсят, само при вида на колите със сирените, малкият така ще се уплаши, че ще забрави и собственото си име. Тебе сигурно те познава, нали ходиш да изнасяш лекции по училищата?