— Да, говоря им за безопасността по улиците и как да се пазят от наркотици — отвърна Алън и мислено прехвърли семействата с деца, които живееха около Джърсик и Мизлабурски.
След като жената го познава, значи момчето живее съвсем наблизо — на съседната улица или най-много на Бонд Стрийт. Той надраска набързо две-три семейства с момчета на тази възраст: Делойс, Раск, Белипгъм. Може би имаше и други, но тези щяха да свършат работа на първо време. Един тегел из квартала и свидетелят щеше да излезе наяве.
— Джил каза ли в колко часа е чула шумотевицата и срещнала малкия?
— Не беше сигурна, но казва, че е било след единайсет.
— Значи не са били Джърсик, защото по онова време и двамата са били на църква.
— Точно така.
— Значи е бил злосторникът.
— Именно.
— Това вече е доста странно, Хенри.
— „Баровете“ станаха три. Още един и печелиш джакпота, Алън.
— Дали момчето е видяло извършителя?
— В такива случаи казвам „прекалено хубаво, за да е истина“, но онази Мизлабурскн твърди, че малкият е бил уплашен, така че напълно е възможно. А ако се окаже, че момчето наистина е видяло извършителя, на бас за една бира, че това не е била Нети Коб. Знаеш ли какво е моето мнение, приятел? Мисля, че някой ги е насъскал една срещу друга. И то просто ей така — за идеята.
Но за Алън, които познаваше този град къде-къде по-добре от Хенри, тази мисъл бе направо налудничава.
— Може би именно момчето е свършило цялата работа. И затова е било уплашено. Може би става дума просто за едно обикновено хулиганство.
— В свят, в който живеят хора като Майкъл Джексън и оня задник Аксел Роуз, всичко е възможно — отвърна Хенри. — Но някак си по бих приел версията „хулиганство“, ако момчето беше шестнайсет- или седемнайсетгодишно, не мислиш ли?
— Прав си — съгласи се Алън.
— Всъщност какво сме седнали да гадаем, нали ще намериш момчето?
— Сто на сто. Но предпочитам да изчакам, докато свършат часовете в училище. Ако нямаш нищо против.
— Разбира се. Както сам каза, няма да ни е от полза да го плашим.
— Какво против да имам? Жертвите никъде няма да избягат. Репортерите вече се навъртат наоколо, но не ме е грижа. Пъдя ги като мухи.
Алън погледна през прозореца точно навреме, за да види един микробус на WMTW-TV, който бавно премина по улицата и тръгна към главния вход на съда.
— И при мен ги има — каза той.
— Ще ми звъннеш ли до пет?
— И по-рано. Благодаря ти, Хенри.
— Няма за какво — отвърна той и затвори слушалката.
Първата мисъл на шерифа бе да намери Норис Риджуик и да му разкаже цялата история — ако не друго, поне ставаше за слушател. Но после се сети, че сигурно се е закотвил насред езерото, с новата си въдица в ръце.
Направи няколко фигурки на стената и стана от бюрото си. Чувстваше се неспокоен, странно напрегнат. Нямаше да е зле да се разходи до мястото, където бяха станали убийствата. Може би, като минеше по къщите, щеше да се сети за още семейства с деца на тази възраст. Пък и кой знае дали онова, което Хенри каза за децата, не се отнася и за полякините на средна възраст — нищо чудно паметта на Джил Мизлабурски да се опресни, когато пред нея застане познат човек.
Понечи да вземе фуражката си от закачалката, но после се отказа.
„По-добре да не изглеждам толкова официален — помисли си той. — Даже ще отида с моята кола.“
После излезе от кабинета си и изумя. Джон Лапоант бе превърнал бюрото си и пространството около него в бедствен район. Навсякъде бяха пръснати книжа, чекмеджетата стояха струпани едно върху друго и всеки момент щяха да паднат. А самият Джон, който иначе беше най-спокойният от всичките му подчинени, сега бе почервенял от яд и псуваше без задръжки.
— Ще ти мия устата с белина, Джони — закани му се закачливо Алън.
Той подскочи стреснат и отвърна с характерната срамежлива и малко отнесена усмивка:
— Извинявай, Алън, просто…
Но шерифът вече летеше напред. Прекоси стаята с оная, шеметна бързина, която бе изумила Поли в петък сутрин, и се спусна към Джон. Лапоант в първия момент зяпнал изумление, а после с периферното си зрение видя, че кулата от чекмеджета е на път да се срине на пода.
Алън беше достатъчно бърз, за да предотврати голямото зло, но не успя да хване най-горното чекмедже, което се стовари върху крака му, разхвърляйки наоколо хартийки кламери и телчета за телбод.
— Боже Господи! Справи се страхотно, Алън! — възкликна Джон.
— Благодаря ти, Джон, но по-добре зарежи „четките“ и махни проклетото чекмедже от крака ми — отвърна той с пресилена усмивка, опитвайки се да закрепи нестабилната кула.