— О, Боже! Да! Вярно!
Джон се втурна на помощ, но в бързината бутна Алън, наруши крехкото равновесие и останалите две чекмеджета също се сринаха върху краката му.
— Глупак! — изкрещя пострадалият и взе да се чуди, кое стъпало да хване по напред.
— Божичко, толкова съжалявам!
— Какво си наслагал вътре? Камъни ли? — викна ядосано шерифът, подскачайки от крак на крак.
— Отдавна не съм ги чистил — отвърна виновно той и започна безразборно да прибира листчета и канцеларски материали обратно в чекмеджетата.
Тривиално красивото му лице пламна от неудобство. Лазеше на колене и усърдно събираше кламери и телчета изпод бюрата. На едно от завъртанията кракът му закачи купчината формуляри и документи, натрупани до бюрото му, и те се разпиляха по пода. Канцеларията вече приличаше на Филипините след ураган.
— Аууу! — възкликна Джон.
— Ау!? — повтори изнервено Алън, опитвайки се да масажира крака си през твърдата полицейска обувка. — Добре го каза, Джон. „Ау“ идеално пасва на ситуацията. Ако това не е „ау“ — здраве му кажи.
— Съжалявам — смутолеви той и направо се шмугна под бюрото да оправя бъркотията.
Докато се мъчеше с две ръце да замете към себе си кламерите по йода, краката му се мяткаха напред-назад и още повече разпиляваха книжата зад гърба му. Алън се чудеше да се смее ли или да плаче.
— Джон! Излез веднага оттам! — викна му накрая, опитвайки се да сдържи смеха си.
Лапоант подскочи, удари главата си в бюрото и поредният куп книжа се стовари на пода. Част от документите се разхвърчаха из стаята като пеперуди.
„Ще подрежда цял ден. Може би дори цяла седмица“ — помисли си шефът му и прихна да се смее.
Анди Клатърбък, който стоеше на централата, дотърча да види какво става.
— Шерифе? Всичко наред ли е?
— Да — отвърна той, хвърли поглед наоколо и отново се разсмя. — Просто Джон прилага творчество в деловодството.
Джон изпълзя изпод бюрото и се изправи. Имаше вид на човек, който жадува някой да го накара да застане мирно и да направи четиридесет лицеви опори. Доскоро безупречната му униформа сега бе покрита с прах и въпреки доброто си настроение, Алън не пропусна да отбележи, че Еди Уорбъртън отдавна не е чистил под бюрата. После отново се засмя. Просто не можеше да се сдържи. Клат гледаше учудено ту единия, ту другия и недоумяваше.
— Добре — каза най-после шерифът. — Какво всъщност търсиш, Джон? Свещения Граал? Изчезналия Кивот? Какво?
— Портфейла си — отвърна той, четкайки безуспешно Униформата си. — Не мога да си намеря проклетия портфейл!
— Провери ли в колата?
— И в двете — каза Джон и хвърли отвратен поглед наоколо. — И в служебната, която карах снощи, и в личната. Понякога го оставям в чекмеджето, защото ми убива на задника като седна, та реших да проверя.
— Ще ти убива, я! Нали си наблъскал целия си живот вътре — обади се като черна станция Анди Клатърбък.
— Клат, би ли отишъл да лепнеш някоя глоба?
— А?
— Намери си работа. Мисля, че двамата с Джон ще се справим и сами — нали уж сме следователи. Ако нещо се закучи, ще те викнем.
— А, добре, няма проблеми. Просто исках да помогна. Виждал съм портфейла му — прилича на Националната библиотека. Всъщност…
— Благодаря ти за помощта, Клат. Доскоро.
— Доскоро, сладурчета. Радвам се, че ви бях от полза.
Алън обърна очи. Идеше му пак да се засмее, но този пък се сдържа. Джон изглеждаше толкова нещастен, че явно не му беше до смях. Беше притеснен, но с това не се изчерпваше всичко. Шерифът също бе губил портфейла си веднъж или два пъти и отлично го разбираше. Изгубените пари и разправията по анулирането на кредитните карти бяха само част от неприятностите. При това по-добрата част. В портфейла си човек винаги слагаше и други неща. Неща, незначителни задругите, но незаменими за собственика.
Джон клечеше на пода и сортираше разпилените документи, а Алън му помагаше.
— Много ли се удари, Алън?
— Не. Нали ги знаеш тия обувки. Все едно си с танкове на краката. Колко пари имаше в портфейла ти, Джон?
— Не повече от двайсет долара, но не е там работата. Вътре беше ловният ми билет — извадих го едва миналата седмица — а също и кредитната карта. Ще трябва да се обадя до банката и да я анулирам, ако не се намери проклетият портфейл. Но най ме е яд за снимките. Майка, татко, сестрите ми…
Всъщност не за това се тревожеше той. За него най-важното нещо в този портфейл бе снимката му със Сали Ратклиф. Онази, която Клат им бе направил на панаира във Фрайбург около три месеца преди Сали да скъса с Джон и да тръгне с оня твърдоглавец Лестър Прат.