— Не се притеснявай. Все ще излязат от някъде. Парите и картата може и да ги няма, но портфейлът и снимките ще се появят, Джон. Винаги така става, нали знаеш?
— Да — отвърна с въздишка. — Само дето… Дяволите да го вземат, мъча се да се сетя дали дойдох с него сутринта и не мога.
— Е, надявам се да го намериш. Защо не сложиш бележка на таблото с бюлетина?
— Ще сложа. Ще оправя и тая бъркотия.
— Сигурен съм, Джон. И по-спокойно — каза шерифът и тръгна към паркинга, клатейки глава.
3
Сребърното звънче над вратата на „Неизживени спомени“ издрънча и Бабс Милър, почетен член на Брижд клуба, смутено прекрачи прага.
— Госпожо Милър! — посрещна я господин Гонт, поглеждайки списъка, който лежеше до касовия му апарат, и внимателно отметна нещо в него. — Толкова се радвам, че успяхте да дойдете! И то така навреме! Интересувахте се от музикалната кутия, ако не се лъжа? Прекрасна е.
— Да, исках да говоря с вас за нея — отвърна жената. — Но предполагам, че е продадена вече.
Тя просто не можеше да си представи, че нещо толкова красиво ще остане непродадено. Но дори самата мисъл за това караше сърцето й да спира. Мелодията, която тази музикална кутия свиреше, същата онази, която господин Гонт твърдеше, че не познава… бе толкова близка на Бабс. Някога тя бе танцувала на нея с капитана на футболния отбор, а малко по-късно му бе подарила девствеността си под нежната майска луна. Той от своя страна я бе дарил с първия и единствен оргазъм в живота и, а докато той бушуваше във вените й, в съзнанието й звучеше същата тази нежна мелодия.
— Не, тук е — отвърна Гонт, извади музикалната кутия от стъклената витрина и я положи на плота.
Лицето на Бабс Милър светна.
— Сигурна съм, че не ще мога да си я позволя — каза тя притеснено. — Поне не веднага, но тя наистина ми харесва, господин Гонт. И ако има начин да я платя на вноски, бих…
Той се усмихна любезно и предразполагащо.
— Притеснявате се излишно, госпожо Милър. Ще останете изненадана от разумната цена на тази прекрасна вещ. Много изненадана. Седнете. Нека поговорим.
Тя седна.
Той се приближи до нея.
Очите му я плениха. Онази мелодия отново засвири в главата й и Бабс Милър се изгуби в спомените си.
4
— Сега си спомням — каза Джилиън Мизлабурски на Алън. — Беше момчето на Раск. Май се казваше Били или Брус.
Двамата стояха в средата на хола й, в който преобладаваха голямо „Сони“ и гигантско гипсово разпятие, окачено на стената зад него. Опра плещеше нещо в ефир. Съдейки по начина, по който Исус бе обърнал очи изпод венеца от тръни, Алън заключи, че сигурно би предпочел Бил Козби. Госпожа Мизлабурски бе предложила на шерифа кафе, но той бе отказал.
— Брайън — подсказа й той.
— Точно така! Брайън! — възкликна тя.
Беше облечена в отровнозеления си халат, но бе махнала червената забрадка. Къдрици с големината на картонените ролки, около които навиват тоалетната хартия, се виеха около главата й като странен ореол.
— Сигурна ли сте, госпожо Мизлабурски?
— Да. Спомних си кой е едва тази сутрин. Баща му сложи алуминиеви щори на къщата ни преди две години. Момчето идваше да му помага. Стори ми се свястно дете.
— Имате ли представа какво може да е правил тук?
— Каза ми, че искал да попита Джърсик дали имат намерение да наемат някой да им чисти снега през зимата. Мисля, че така беше. Спомена, че щял да мине по-късно, като свършела кавгата. Горкото дете! Изглеждаше уплашено до смърт и напълно го разбирам. — Поклати глава. Големите къдрици леко подскочиха над челото й. — Съжалявам, че тя умря по такъв начин — Джил Мизлабурски съзаклятнически сниши глас, — но се радвам за Пийт. Само Господ знае през какви мъки е минал с такава жена.
Хвърли многозначителен поглед към Исус на стената.
— Да, да — съгласи се разсеяно Алън. — Госпожо Мизлабурски, да сте забелязали нещо друго? Нещо около къщата или пък в момчето?
Тя сложи пръст на носа си и вирна глава.
— Ами-и, нищо особено. Сещам се, че момчето носеше кошница за пикник на колелото си, но това едва ли…
— Момент, момент — вдигна ръка шерифът. Една червена лампа за миг светна в съзнанието му. — Кошница ли казвате?
— Да, от ония дето ги носят по поляните. Направи ми впечатление, защото беше твърде голяма за колелото му. Стърчеше в багажника сякаш всеки момент ще падне.
— Благодаря ви, госпожо Мизлабурски — каза бавно Алън. — Много ви благодаря.
— Това значи ли нещо? Да не би да е някаква улика?
— Съмнявам се — отвърна той, но всъщност се замисли.