— Цветята ми са на улицата! — крякаше жената. — Насред „Касъл Вю“! Едно стръкче не е пропуснала! Дори африканските маргарити са унищожени! До една! До… една!
— Вие видяхте ли я?
— Хич не ми трябва да я виждам! Тя е единственият човек, който ме мрази дотолкова, че да ми направи подобно нещо! Плюс това лехите целите са надупчени от високите й токове! Тая мръсница и в кревата ляга с токчета! О, господин Гонт — взе да извива тя, — като затворя очи, всичко ми става пурпурно! Какво ще правя!
Господин Гонт не отвърна. Просто стоеше и я гледаше, докато не стана кротка като агънце.
— Така по-добре ли е? — попита накрая той.
— Да! — прошепна тя с облекчение. — Мисля, че пак виждам синьото…
— Но сте твърде притеснена, за да мислите за пазаруване, нали?
— Да…
— Като се има предвид какво ви е сторила онази кучка.
— Да…
— Тя трябва да си плати.
— Да.
— Само да посмее втори път да се отнесе така с вас, тежко й.
— Да!
— Мисля, че знам какво ви трябва. Извинете ме за секунда, госпожо Потър. Веднага се връщам. Междувременно, мислете в синьо!
— Синьо — повтори отнесено тя.
Лийлънд Гонт се върна с един от автоматичните пистолети, които Ейс бе донесъл от Кембридж, и го положи в ръцете й. Оръжието беше заредено и лъскавата му синьо-черна повърхност отразяваше светлината на лампите.
Ленор го вдигна на нивото на очите си и го загледа с удоволствие и още по-голямо облекчение.
— Не бих подстрекавал никого да стреля по ближния си — каза той. — Поне не без уважителна причина. Но като ви слушам, струва ми се, че вие имате такива причина, госпожо Потър. Не става въпрос за цветята — и двамата знаем, че не те са основният проблем. Цветя пак можете да си посадите. Но аурата… калавата ви… без тях какво всъщност ни остава?
— Нищо — съгласи се тя и насочи пистолета към стената. — Бум! Бум! Бум! Така ти се пада, мръсна злобарке. Дано мъжът ти свърши на градското сметище! И двамата това заслужавате!
— Виждате ли това малко езиче тук, госпожо Потър? — попита той и посочи нещо на пистолета.
— Да.
— Това е предпазителят. Ако онази кучка дойде да ви тормози отново, трябва първо да бутнете тук. Разбирате ли?
— О, да — отвърна като насън Ленор. — Напълно ви разбирам.
— Никой не би ви обвинил. В края на краищата една жена трябва да пази собствеността си. Една жена има право да брани аурата си. Онова животно Бонсейнт може би няма да се появи отново, но ако все пак дойде… — Погледна я многозначително.
— Ще й бъде за последно — продължи мисълта му тя и нежно целуна късата цев на пистолета.
— А сега приберете това в чантата си и си вървете у дома. Защото знае ли човек? Тя може пак да е в градината ви. Дори в дома ви.
Като чу това, Ленор изведнъж се притесни. Тънки ивици злокобно пурпурно се прокраднаха в синята й аура. Тя се изправи и бързо прибра пистолета в чантата си. Гонт извърна поглед от очите й и жената веднага премигна два-три пъти.
— Съжалявам, но ще дойда да видя плюшените играчки друг път, господин Гонт. Мисля, че е по-добре да се прибирам вкъщи. Знае ли човек дали тая кучка Бонсейнт не се е намъкнала пак в градината ми? Дори в дома ми!
— Колко ужасно! — възкликна той.
— Да, но всяка собственост е и отговорност — трябва да се пази. Какво да се прави — така е, господин Гонт. Какво ви дължа за… за…
Тя просто не можеше да си спомни какво бе купила, макар да бе сигурна, че то скоро ще й потрябва.
— Нищо. Това е специална оферта. Приемете го като… — усмивката му стана още по-широка — … личен подарък.
— Благодаря ви — каза Ленор. — Чувствам се толкова по-добре.
— Както винаги на вашите услуги — отвърна Гонт с лек поклон.
8
Норис Риджуик не беше за риба.
Той надзърташе през прозореца в спалнята на Хю Прийст.
Хю се бе проснал на леглото и хъркаше. Беше обут само в окапани с урина шорти. Огромните му, възлести ръце стискаха парче сплъстена козина. Норис не можеше да види добре — ръцете на Хю бяха големи, пък и прозорецът беше доста мръсен — но му се стори, че той държи някаква стара, проядена от молци лисича опашка. Всъщност това нямаше никакво значение. Важното бе, че Хю Прийст спеше.