Слоупи дълго се колеба, преди да продума отново. Когато най-после набра смелост, гласът му бе плах и несигурен.
— Не може ли… искам да кажа никога ли не ви се е случвало… просто да подарите нещо, господин Гонт.
Лицето на търговеца изведнъж стана печално.
— О, Слоупи, знаеш ли колко пъти съм мислил за това, и то с такъв копнеж! В сърцето ми има дълбок непресъхващ извор на щедрост. Но…
— Но?
— Просто не би било търговия — довърши мисълта си той и го дари с усмивка на съчувствие. Ала очите му така хищно проблясваха, че Слоупи инстинктивно отстъпи крачка назад. — Разбираш ме, нали?
— Ъ-ъ-ъ… Да! Разбирам.
— Освен това следващите няколко часа са от особено значение за мен. Когато нещата тръгнат по нанадолнището, трудно можеш да ги спреш… Но на този етап трябва да бъда предпазлив. Ако изведнъж спреш да заекваш, това ще предизвика много въпроси. Което вече е лошо. Шерифът вече се интересува от това, което не му е работа. — Очите му за миг притъмняха, а после на лицето му отново лъсна грозната, зъбата усмивка. — Но аз ще се погрижа за него, Слоупи. Ах, как ще се погрижа!
— Шериф Пангборн ли имате предвид?
— Да, точно него. — Той вдигна два дълги пръста и отново ги прокара пред лицето му. — Но не сме говорили за това, нали така?
— За кое? — попита Слоупи объркан.
— Правилно.
Лийлънд Гонт извади черен кожен портфейл от джоба на тъмносивото си сако и му го подаде. Момчето предпазливо го пое, внимавайки да не докосне пръстите на мъжа.
— Нали познаваш колата на треньора Прат?
— Мустанга ли? Естествено.
— Сложи това вътре! Под седалката до шофьора, но така, че да се подава малко. Върви в гимназията веднага, трябва да стигнеш преди последния звънец. Разбираш ли?
— Да.
— После изчакай треньора да излезе и…
Господин Гонт продължи да говори с тих, гърлен глас. Детето го гледаше със зяпнала уста и ококорени очи и от време на време кимаше отнесено.
Пет минути по-късно Слоупи Дод напусна „Неизживени спомени“ с портфейла на Джон Лапоант под ризата си.
Пета глава
1
Нети лежеше в обикновен сив ковчег, конто Поли Чалмърс бе платила. Алън я беше помолил да си поделят разходите, но тя му бе отказала по онзи кротък и непоколебим начин, които той с времето бе опознал, възприел и започнал да уважава. Ковчегът стоеше на метална рамка в гробището „Хоумланд“, близо до мястото, където почиваха близките на Поли. Купчината пръст до него бе покрита с килим от яркозелена изкуствена трева, която блестеше ослепително на горещото слънце. Тази фалшива трева винаги бе карала Алън да настръхва. В нея имаше нещо зловещо, нещо злокобно. Той я ненавиждаше почти колкото отвратителната практика на патолозите да ровят като къртици в телата на мъртвите, а после да ги спретват в най-хубавите им дрехи, като че ли са тръгнали на панаира в Бостън, а не към онова вечно тление сред черна пръст и червеи.
Преподобният Том Килингуърт, методисткнят свещеник, който два пъти седмично посещаваше „Джунипър Хил“ и който бе познавал Нети, извърши опелото по молба на Поли. Речта му бе кратка, но прочувствена, свързана с тази Нети Коб, която самият той бе познавал — една жена, която бавно и постепенно бе започнала да излиза от сянката на лудостта, жена, която бе предприела смелата стъпка, отново да се впусне в същия онзи свят, който така силно я бе наранил.
— Когато бях малък — каза Том Килингуърт, — в стаята на майка ми висеше малка табелка с прекрасна ирландска пословица: „Бъди в рая половин час преди дяволът да разбере, че си мъртъв.“ Нети Коб живя труден, понякога тъжен живот, но аз твърдо вярвам, че тя и дяволът никога не са имали нищо общо. Въпреки жестоката й, ненавременна смърт дълбоко в сърцето си аз вярвам, че Раят вече я е приел, а дяволът още не е разбрал за кончината й. — Килингуърт вдигна ръце за благословия. — Да се помолим за душата й.
От другата страна на хълма, където в същия момент погребваха Уилма Джърсик, се дочуха множество гласове, явно издигнати в отговор на отец Джон Бригъм. От гроба там та чак до източната врата на гробището се точеше колона от автомобили. Те бяха дошли по-скоро заради Пийт Джърсик, отколкото за покойната му съпруга.
Тук опечалените бяха само петима: Поли, Алън, Розали Дрейк, стария Лени Партридж (конто беше дежурен на всички погребения, стига да не погребваха някои католик) и Норис Риджуик. Норис изглеждаше блед и разсеян.
„Рибата сигурно не е кълвала“ — помисли си шерифът.
— Нека Бог ви благослови и съхрани спомена за Нети Коб в душите ви — каза Килингуърт и Поли отново зарида.