Алън я прегърна съчувствено и тя с благодарност се опря на рамото му. Ръката й намери неговата и силно я стисна.
— Нека Бог никога не отвърне погледа Си от вас, нека ви Дари с милостта Си и даде мир на душите ви. Амин.
Денят бе по-горещ от предишния. Алън вдигна глава и два ярки слънчеви лъча проблеснаха в металната рамка на ковчега и го заслепиха. Той изтри потта от морното си чело. Поли измъкна нова кърпичка от чантата си и избърса сълзите от очите си.
— Добре ли си, скъпа? — попита я той.
— Да, но искам да си поплача за нея, Алън. Горката Нети. Горкичката Нети. Защо трябваше да стане така! Защо?
Алън, който си задаваше същия въпрос, я притисна по-близо до себе си. През рамото и той видя Норис, който разсеяно крачеше към колата си с вида на човек, който или не знае къде отива, или не е съвсем буден. Алън свъси вежди. Розали Дрейк се приближи до Норис, каза му нещо и той приятелски я прегърна.
„Той също я познаваше — помисли си Алън. — Просто му е мъчно. Впускаш се в твърде много загадки напоследък. Може би трябва да се замислиш дали ти си наред?“
Килингуърт се приближи до тях и Поли се обърна да му поблагодари, вече поуспокоена. Тя подаде ръка на свещеника без страх и Алън едва успя да скрие изумлението си. Не си спомняше да я е виждал някога така спокойно да се ръкува.
„Тя не само е по-добре. Тя направо се е оправила. Какво, по дяволите, се е случило?“
От другата страна на хълма носовият, малко дразнещ глас на отец Бригъм пропя:
— Мир вам.
— Мир вам — отвърнаха в един глас опечалените.
Той погледна обикновения сив ковчег, положен до злокобната купчина пръст, покрита с изкуствена трева, и си помисли:
— Мир на душата ти, Нети. Най-после.
2
Когато двойното погребение в „Хоумланд“ бе към своя край, Еди Уорбъртън спря пред дома на Поли, слезе от колата си и предпазливо се огледа във всички посоки. Всичко беше спокойно. Улицата дремеше в августовската жега на октомврийския следобед.
Той забърза към входната врата и извади официален плик за писма от горния джоб на ризата си. Господин Гонт се бе обадил едва преди десет минути, бе му казал, че е време да плати медальона си, и Еди естествено веднага се подчини. Просто търговецът бе от онези хора, които, като кажат „жаба“, и скачаш.
Изкачи трите стъпала до вратата на Поли. Топлият вятър разклати звънчето над вратата и то леко изчурулика. Звукът бе обичаен, но той подскочи уплашен. После отново се огледа наоколо, не видя никого и отново погледна към плика. Беше адресиран до госпожица Патриша Чалмърс. Еди нямаше ни най-малка представа, че истинското име на Поли е Патриша, но не го беше и грижа. Работата му бе да направи един малък номер и да се разкара час по-скоро от там.
Пъхна писмото в отвора на вратата. То литна и се приземи върху останалата поща: два каталога и брошура за кабелна телевизия.
Един обикновен плик за писма, с името на Поли и адреса, центрирани под марката в горния десен ъгъл и с обратен адрес долу вляво:
„САН ФРАНЦИСКО
ОТДЕЛ «СОЦИАЛНИ ГРИЖИ
ЗА ДЕЦА И СИРАЦИ»
ГИЙРИ СТРИЙТ666
САН ФРАНЦИСКО, КАЛИФОРНИЯ 94112“
3
— Какво става? — попита Алън, крачейки бавно до Поли към колата.
Беше се надявал да си размени някоя дума с Норис, но той вече бе заминал с „костенурката“ си. Може би пак на риба край езерото.
Тя го погледна със зачервени очи и на бледото й лице легна измъчена усмивка.
— Какво става с кое?
— С ръцете ти. Какво им направи? Някаква магия ли?
— Да, виж! — Разпери пръсти. — Наистина е магия.
Сега усмивката й бе малко по-естествена.
Пръстите й пак бяха разкривени, безформени и възлести, но отокът, който се бе появил в петък вечерта, почти беше изчезнал.
— Хайде, скъпа, казвай.
— Не знам какво да ти кажа. Много е странно.
Те спряха да махнат на Розали, която мина покрай тях със старата си тойота, и Алън пак подхвана темата:
— Хайде, де, не ме мъчи.
— Ами, изглежда, най-после попаднах на подходящия лекар.
Страните й бавно поруменяха.
— И кой е той?
— Доктор Гонт — каза тя с притеснена усмивка. — Доктор Лийлънд Гонт.
— Гонт ли? — погледна я той изненадан. — Какво общо има той с ръцете ти?
— Закарай ме до магазина му и ще ти разкажа по пътя.
Пет минути по-късно (едно от най-прекрасните неща на Касъл Рок бе, че почти всичко се намираше на пет минути разстояние) Алън паркира на едно от местата пред „Неизживени спомени“. На вратата висеше табелка, която той бе виждал и преди: