Алис чукаше на вратата. Той не й отговори и продължи да обикаля като сомнамбул из кабинета си и да събира списанията, които бе скътал през последните девет години. Беше писал за всяко едно от тях до далечни доставчици, беше ги прибирал от пощата в Гейтс Фолс, треперейки всеки път да не би щатската полиция или някой пощенски инспектор да го сгащят на място. Никой никога не бе успял да го разкрие. А сега…
„Няма да повярват, че са твои — успокояваше го примитивният глас. — Просто не могат да си позволят да повярват такова нещо. Това здравата би разклатило така удобните им провинциални виждания за живота. Щом се успокоиш, ще им дадеш някакво обяснение.“
Но… кой можеше да му изиграе такъв номер? Кой би посмял да направи подобно нещо? (На Франк нито за миг не му хрумна да се запита кой идиот го бе накарал да донесе списанията точно тук, в училището, където толкова хора можеха да ги намерят.)
В целия град имаше само един-единствен човек, който знаеше за двойнствения му живот и беше в състояние да му погоди такъв номер. Това бе Джордж Нелсън, учител по дърводелство в гимназията. Джордж Нелсън, който под мускулестата си мъжествена външност, беше по-педераст и от него. Джордж Нелсън, с когото Франк Джюът бе ходил на едно парти в Бостън, едно парти, на което присъстваха много мъже на средна възраст и малка групичка голи момчета. Едно парти, което можеше да те прати в затвора до края на живота.
На бюрото му лежеше голям жълт плик с името му, написано през средата. Франк изведнъж се почувства като в бърз асансьор. Кръвта се качи в главата му. Започна да му се гади. Вдигна глава и видя Алис и Брайън, които се взираха в него почти от упор. Очите им бяха огромни, устата им зееха отворени и Франк си помисли: „Вече знам какво е да си риба в аквариум.“
Той им махна да се махат, но те не помръднаха. Това не го учуди особено. Намираше се в кошмар, а в кошмарите нещата никога не стават така, както ги искаш. Нали затова са кошмари.
Чувстваше се изгубен и объркан, но някъде дълбоко в душата му като жив въглен в угаснало огнище тлееше синият пламък на гнева.
Седна зад бюрото си и сложи купчината списания на пода. Видя, че чекмеджето е разбито, както бе и предполагал. После взе плика, разкъса го и изсипа съдържанието му на бюрото. Бяха снимки, лъскави, цветни снимки на него и Джордж Нелсън на партито в Бостън. Двамата се гавреха с двама-трима красиви младежи (най-големият от „младежите“ едва ли имаше дванайсет години) и на всяка снимка лицето на учителя по дърводелство бе размазано, докато неговото се виждаше отлично.
Дори това не можа да изненада Франк.
В илика имаше и бележка. Той я извади и зачете:
Франк, старче.
Извинявай, че постъпвам така, но ми се налага да напусна града и нямам време за шеги. Искам две хилядарки. Донеси ми ги довечера в седем у дома. Дотук мисля, че ще успееш да се и изплъзнеш, няма да е лесно, но едва ли ще е проблем за мазно копеле като тебе. Но я си представи, ако разлепя копия от тези снимки на всяка телефонни кабина в града, точно под плакатите за Нощта в казиното? Ще те изхвърлят от града с краката напред, старче. И помни, ако не ми донесеш две хиляди долара най-късно до седем и петнайсет, ще съжалиш, че си се родил с патка.
Твой приятел.
Твой приятел!
Погледът му непрекъснато се връщаше към тези последни думи. Той ги препрочиташе отново и отново и не можеше да повярва на очите си.
Мръсник! Юда! Предател!
Брайън Макгинли продължаваше да чука на вратата, но когато Франк Джюът най-после вдигна глава от онова, което бе ангажирало вниманието му на бюрото, юмрукът на Брайън увисна във въздуха.
Лицето на шефа му бе восъчно бледо, с изключение на две яркочервени нетна на бузите му. Зъбите му бяха оголени в злобна усмивка.
В този момент той изобщо не приличаше на господин Уедърбий.
„Мой приятел!“ — помисли си Франк, смачка бележката и прибра лъскавите снимки обратно в илика.
Синият пламък на гнева бе станал оранжев. Угасналото огнище се превръщаше във вулкан.
„Ще отида, разбира се. Ще отида да си поприказвам с моя приятел Джордж.“
10
Наближаваше три и петнайсет и Алън реши, че Брайън Раск е минал по друг път — върволицата от ученици вече съвсем оредяваше.
Но тъкмо бе посегнал за ключовете си, когато по улицата се зададе слабичка, издължена фигура на колело. Момчето караше бавно и сякаш висеше на кормилото. Главата му бе толкова наведена, че шерифът не можеше да види лицето му.