— Значи помислил си, че се карат?
— Да, господине.
— Така ли си помисли наистина.
— Да, господине.
Алън въздъхна.
— Е, сега вече знаеш какво е станало. И разбираш, че това е сериозно престъпление, дори и нищо да не последва след него.
— Да, господине.
— Но този път е имало последствия. Нали знаеш, Брайън?
— Да, господине.
Тези тъжни детски очи, които го гледаха от спокойното, бледо лице, за него означаваха само едно: че момчето иска да му разкаже всичко, но никога няма да го направи.
— Изглеждаш много нещастен, Брайън.
— Да, господине.
— Да, господине. Значи ли това, че си нещастен, Брайън?
Момчето кимна и поредните две сълзи се търкулнаха по бузите му. Алън изпита две напълно изключващи се чувства: дълбоко съжаление и яростно отчаяние.
— И защо си нещастен, Брайън? Кажи ми.
— Преди сънувах толкова хубави неща — прошепна едва чуто то. — Глупави, но хубави. Сънувах госпожица Ратклиф, учителката ми по правоговор. Сега знам, че е било глупаво. Преди не го знаех, но ми беше по-добре. Сънят, който сега сънувам… онзи за чудовището… той ме плаши, шериф Пангборн… но нещастието ми идва от нещата, които знам. Това е като да знаеш как фокусникът прави номерата си.
Сведе за миг глава и шерифът можеше да се закълне, че гледа часовника му.
— Сега знам, че понякога е по-добре да си глупав.
Той сложи ръка на рамото му.
— Брайън, дай да зарежем тия щуротии. Кажи ми какво стана. Какво видя? Какво направи?
— Отидох да питам дали искат някой да им рине снега през зимата… — заговори с равен, изкуствен глас, който плашеше Алън.
Момчето беше като всяко единайсетгодишно американско дете — маратонки „Конвърс“, дънки и фланелка с лика на Барт Симпсън. Но говореше като зле програмиран робот, чиито батерии бяха на привършване. За пръв път мъжът се замисли дали Брайън Раск не е видял някой от родителите си в двора на Джърсик.
— … Чух шум — продължи момчето. Говореше с прости, декларативни изречения, като полицейски следовател пред съда. — Страшен шум: бум, тряс, трошене на стъкла… И хукнах колкото краката ми държат. Съседката беше излязла на верандата си. Попита ме какво става. Мисля, че и тя се беше уплашила.
— Да, Джилиън Мизлабурски. Вече говорих с нея — отвърна Алън и посегна към кошницата, която стърчеше нестабилно в багажника. Момчето застина.
— Тази кошница на колелото ти ли беше онази сутрин, Брайън?
— Да, господине — отвърна той, изтри сълзите с опакото на ръката си и го погледна измъчено.
— Какво имаше вътре?
Брайън не отговори, но на шерифа му се стори, че устните му трепереха.
— Какво имаше вътре, Брайън?
Момчето продължи да мълчи.
— Камъни ли?
Бавно, почти като насила, то поклати глава.
— А какво? — за трети път попита Алън.
— Каквото и сега — прошепна момчето.
— Мога ли да погледна?
— Да, господине.
Мъжът отвори капака и погледна в кошницата. Беше пълна със снимки на бейзболисти: „Топс“, „Флийърс“, „Донръс“…
— Те са ми за размяна. Нося ги навсякъде — поясни Брайън.
— Носиш ги… навсякъде?
— Да, господине.
— Защо, Брайън, защо мъкнеш тази кошница снимки със себе си?
— Нали ви казах — те са ми за размяна. Не се знае кога може да ми се удаде случай да ги смени изгодно. Още не съм си намерил Джо Фоу и Майк Грийнуел.
Алън за миг долови в очите му смътен, издайнически блясък и почти можеше да се закълне, че чува някакъв далечен гласец да пропява: Измамих те! Измамих те!
Сигурно си въобразяваше, сигурно стресът и вродената му подозрителност си казваха думата.
Но така ли беше наистина?
Добре, де, какво очакваше да намериш вътре? Камъни, увити в бележки ли? Наистина ли си мислеше, че е тръгнал да направи същото в някоя друга къща?
„Да“ — призна си Алън.
Част от него си мислеше точно това. Брайън Раск — Невръстното Страшилище на Касъл Рок. Безпощадният Разрушител.
Но проблемът беше другаде: той бе напълно сигурен, че Брайън Раск знае какво си мисли. Измамих те! Измамих те, шерифе!
— Брайън, моля те, кажи ми какво става? Ако знаеш нещо, моля те, кажи ми го.
Брайън мълчаливо затвори кошницата.
— Не можеш ли да ми кажеш?
Момчето бавно кимна. „Тоест — не мога“ — помисли си Алън.
— Добре, кажи ми поне това: страх ли те е? Страх ли те е, Брайън?
То отново кимна.
— Кажи ми какво те плаши, синко. Може би ще мога да ти помогна. — Леко почукна по значката на ризата си. — Мисля, че затова са ми дали тая значка да я разхождам насам-натам. Защото понякога мога да бъда и от помощ.
— Аз… — подхвана плахо Брайън. В този момент радиостанцията в колата на Алън изпращя: