— Пост едно, пост едно, тук е базата. Чувате ли ме?
Момчето отмести поглед от шерифа и се обърна към колата, откъдето звучеше гласът на Шийла Бригъм. Глас на властта и правораздаването. Алън изведнъж осъзна, че дори то да бе имало намерение да му каже нещо (което си оставаше в сферата на предположенията), сега вече нямаше да обели нито дума. На лицето му бе легнала маска.
— Сега си върви у дома, Брайън. Ще поговорим за този… твой сън… малко по-късно. Става ли?
— Да, господине.
— Междувременно помисли си над това, което ти казах: работата на шерифа наистина е да помага на хората.
— Трябва да си вървя, шерифе. Ако не се прибера веднага у дома, мама ще ми се кара.
Алън кимна.
— А ние не искаме това, нали, Брайън? Хайде, върви.
Той проследи с поглед момчето, което се качи на колелото и потегли с наведена глава. Имаше нещо странно в тази история, толкова странно, че мистерията с Уилма и Нети изглеждаше по-второстепенна от това да разбере каква е причината за тъгата и страха, изписани на лицето на това дете.
Двете жени бяха мъртви и погребани. Но Брайън Раск все още беше жив.
Алън отиде до разбрицания си автомобил, който трябваше да продаде още преди година, грабна радиостанцията и натисна бутона за връзка.
— Да, Шийла, слушам те!
— Търси те Хенри Пейтън, Алън. Каза, че е спешно. Иска да те свържа с него.
— Давай — каза той и усети, че пулсът му се учестява.
— Ще ми отнеме малко време.
— Нищо, ще чакам.
Подпря се на капака под шарената сянка и зачака.
13
Когато Поли пристигна у дома, часът беше три и двайсет, а тя се чувстваше напълно раздвоена. От една страна, изпитваше неистова необходимост да изпълни задачата, която господин Гонт й бе поставил (не можеше да я нарече „шегичка“, защото не й се искаше да се приема като шегаджийка), но искаше час по-скоро да приключи, за да може амулетът окончателно да й принадлежи. Мисълта, че пазарлъкът не приключва, докато търговецът не реши, изобщо не бе минала през главата й.
От друга страна, изпитваше неистова необходимост да се свърже с Алън и да му разкаже всичко, което се бе случило… или поне онова, което можеше да си спомни. Онова, което си спомняше — вярно, то я изпълваше със срам и подсъзнателно я плашеше, но споменът и за него бе съвсем ясен — бе следното: Лийлънд Гонт ненавиждащ човека, когото тя обичаше, и Лийлънд Гонт правеше нещо — нещо — изключително нередно, за което Алън просто трябваше да знае. Трябваше да знае, дори с цената на това амулетът да изгуби магическата си сила.
„Наистина ли си мислиш така?“
Част от нея — да. Онази част, която бе ужасена от Лийлънд Гонт, макар да не можеше да си спомни какво точно бе направил той, за да предизвика този страх, мислеше точно така.
„Искаш ли пак да се върнеш на старото положение, Поли? Искаш ли ръцете ти да са два ненужни израстъка, които само ти причиняват болка?“
Не. Но не искаше и да нарани Алън. Нито да позволи на Гонт да извърши онова, което си бе наумил, особено ако то (както подозираше) се окажеше пагубно за града. Нито пък да стане негов съучастник, като отиде до занемарения парцел на шосе 3 и изиграе някаква шега, която дори не разбираше.
И така — тези две противоположни желания, всяко представено от своя си разпален говорител, се надвикваха в душата й през целия път до дома. Ако господин Гонт наистина я бе хипнотизирал по някакъв начин (нещо, в което тя бе напълно сигурна, когато напусна магазина, но в което с времето започваше да се съмнява), то тази хипноза вече бе напълно преминала (или поне така вярваше). Но за пръв път в живота си Поли се чувстваше напълно неспособна да реши какво да предприеме. Сякаш от организма й изведнъж бе изсмукан някакъв жизненоважен за решителността химикал.
В края на краищата тя реши да се прибере у дома и да последва съвета на господин Гонт (макар да не си спомняше какъв точно бе той). Щеше да провери пощата си, да се обади на Алън и да му разкаже какво бе поискал Гонт от нея.
„Ако направиш това — припомни и вътрешният глас, — амулетът наистина ще изгуби силата си. И ти го знаеш.“
Да, но какво щеше да каже на съвестта си.
Щеше да се обади на Алън, щеше да му се извини, че се е държала толкова глупаво, а после щеше да му разкаже какво иска Гонт от нея. Може би щеше дори да му покаже плика, който търговецът й бе дал да сложи в онази тенекиена кутия. Може би.
С подобрено настроение Поли пъхна ключа във входната врата на дома си и отключи. Пощата — по-оскъдна от обикновено — лежеше на обичайното си място на килима. Тя се наведе и събра пратките — рекламна брошура за кабелна телевизия с усмихнатото, невъзможно красиво лице на Том Круз на корицата; каталог от „Хорчоу Кълекшън“, друг от „Шарпър Имидж“ и…