— Ако е заради Сали, Лес…
В очите на Лестър проблеснаха опасни искри.
— Да не съм те чул да говориш за Сали!
Стив, безобиден младеж, който се бе разпалил покрай историята с Вечерта в казиното, още не гореше достатъчно, че да прекрачи границата, която другият мъж така ясно бе очертал. Но нямаше намерение и да се отказва. Без Лестър Прат сбирката беше обречена на провал, независимо колко от членовете на общността щяха да се появят.
Стараейки се гласът му да звучи възможно най-спокойно, той каза:
— Разбра ли за анонимната картичка, която са пратили на Бил?
— Да — отвърна Лестър.
Преподобният Роуз я бе намерил на пода в антрето си: всеизвестната „Буквоедска“ картичка. Пусна я между редовете по време на една набързо свикана само за мъжката част на паството сбирка, защото, както той се изрази, било невъзможно да се предадат с думи ужасните неща, написани вътре. Не можело да се осъзнае, бе добавил преподобният, низостта, до която католиците били способни да стигнат в стремежа си да потиснат правдивата съпротива срещу пъкленото им дело, та може би, ако видели грозните им сквернословия, „тези прекрасни млади мъже“ щели да разберат срещу каква опасност са изправени. „Защото е казано-о: позна-ай врага-а си и ще го победи-иш“, тържествено заключи преподобният. А после бе извадил картичката (обвита в найлон, сякаш можеше да пренесе някаква зараза) и я пусна между редовете.
Когато я прочете, беше по-ентусиазиран да се изправи лице в лице срещу някой католик, но сега цялата работа му се виждаше маловажна и някак детинска. Кой всъщност го беше грижа, че католиците ще играят комар с фалшиви пари и ще раздадат две-три нови гуми и някой друг домакински уред? Ако трябваше да избира между тях и Сали, той изобщо нямаше да се колебае.
— … да обсъдим следващата стъпка! — продължаваше да си приказва Стив и пак беше започнал да се разгорещява. — Трябва да поемем инициативата. Лес… трябва! Преподобният се притеснява, че тези така наречени загрижени католици са приключили с приказките. Следващата им стъпка може да бъде…
— Виж, Стив, правете каквото искате, но без мен!
Младежът млъкна насред изречението и зяпна насреща му, искрено шокиран и също толкова искрено убеден, че Лестър, най-незлобливият от всички, ще дойде на себе си и ще му се извини. Когато осъзна, че няма да чуе извинение, Стив бавно тръгна назад, увеличавайки дистанцията между двамата, и каза:
— Боже! Ти не си добре.
— Не съм! — извика Лестър и сложи юмруци на кръста си.
Но не беше просто ядосан. Болеше го, по дяволите, душата го болеше и искаше да си го изкара на някого. Не на бедния Стив Едуардс, разбира се. Но като изля гнева си на него, той сякаш отключи незнайни врати в съзнанието си. Запали в душата си чувства, които до този момент бяха спали. За пръв път, откакто се бе влюбил в Сали, Лестър — най-кроткият сред мъжете — изпитваше ярост към нея. С какво право му казваше да върви по дяволите? С какво право го наричаше копеле?
Ядосана е от нещо. Добре де — ядосана е. Може би й е дал някакъв повод да му се сърди. Той нямаше и най-малка представа какъв може да е този повод, но да речем, че го има. Даваше ли й това право да се нахвърли, насреща му, без дори да си направи труда да поиска обяснение? Даваше ли й право да отиде да спи у Айрийн Латдженс, та да не може той и с полиция да я намери? Или пък да отказва всичките му обаждания и да праща Мона Лоулес за посредник?
„Ще я намеря и ще разбера какво я мъчи. А като си го излее, ще се сдобрим. А после ще й прочета същата лекция, която чета на новаците в отбора по бейзбол — за това, че доверието е ключът към съвместната работа.“
Свали сака си, метна го на задната седалка и се качи в колата. Още преди да затвори вратата, вниманието му бе привлечено от някакъв черен предмет, който се подаваше изпод предната седалка. Приличаше на портфейл.
Лестър се хвърли да го вземе, мислейки, че е на Сали. Ако го е забравила в колата по време на празниците, досега сигурно е установила липсата му и се е изпопритеснила. А той щеше да я успокои, като й го върне, и така другият разговор щеше да мине по-леко. Но портфейлът не беше неин — разбра го още щом го видя по-отблизо. Този беше черен, от лицева кожа, а тя имаше син, велурен и много по-малък.
Заинтригуван, той го отвори, Първото нещо, което се изпречи пред очите му, му подейства като удар със стик. Беше служебната карта на Джон Лапоант.
Какво, за Бога, бе правил Джон Лапоант в неговата кола?
„Сали беше с колата през целия уикенд — шепнеше някакъв глас. — Какво, по дяволите, си мислиш, че може да е правил в колата ти?“
— Не! — каза той. — Не може да бъде. Не е възможно да се срешат!