— Не знам за какво говориш, Поли. Не мога да дойда сега, защото има развитие по… другия въпрос. Но по-късно…
— Нима не разбираш, Алън? Вече няма по-късно.
Говореше му през хлипане, което би следвало да направи речта й неразбираема, но той я разбираше.
— Поли, моля те…
— Не! Просто ме остави на мира. Остави ме на мира, ченге проклето!
Дзън!
И Алън остана да слуша непрекъснатия сигнал на отворената линия. Огледа се наоколо като човек, който не знае къде се намира и няма ясен спомен как се е озовал там. Очите му бяха изцъклени и невиждащи като на боксьор миг преди да прегъне колена и да се строполи на ринга за дълъг зимен сън.
Какво се бе случило? Как се бе случило толкова бързо!
Нямаше ни най-малка представа. Целият град сякаш се бе побъркал през последната седмица, а сега и Поли бе засегната от тази лудост.
Дзън!
— Ъ-ъ… шерифе?
Беше Шийла. И от кроткия й, внимателен тон Алън разбра, че тя бе надала ухо поне на част от разговора му с Поли.
— Алън, чуваш ли ме? Обади се!
Той изведнъж изпита неистово желание да отскубне микрофона от станцията и да го хвърли в храстите край пътя. А после да запали колата и да се махне. Където й да е. Просто да престане да мисли за каквото и да било, поне докато изпрати слънцето зад хоризонта.
Но вместо това събра сили и си наложи да се съсредоточи върху Хю Прийст. В този момент трябваше да мисли единствено за него, защото май щеше да се окаже, че именно той е станал причина за смъртта на двете жени. Сега трябваше да се занимава с него, а не с Поли… а в това, както имаше възможност да се убеди, се криеше невероятно облекчение.
— Слушам те, Шийла.
— Алън, мисля, че изгубих връзка с Поли. Не съм… ъ-ъъ… подслушвала, но…
— Няма нищо, Шийла. Приключихме. — Имаше нещо ужасно в това „приключихме“, но Алън отказа да мисли за него сега. — Кой е при теб в момента?
— Джон привършва с подреждането — отвърна тя, явно доволна от обрата в разговора. Клат патрулира навън. Някъде в Касъл Вю, ако се съди по последното му обаждане.
— Ясно.
Лицето на Поли, обладано от нечовешки гняв, се опитваше да изплува на повърхността на съзнанието му. Алън с усилие го подтисна и отново се опита да се концентрира върху Хю Прийст. Не можеше — за един кратък миг пред очите му падна непрогледен мрак.
— Алън? Чуваш ли ме?
— Да. Свържи се с Клат и му кажи да отиде в дома на Хю Прийст в края на Касъл Хил. Той знае къде. Предполагам, че Хю е на работа, но ако случайно си е вкъщи, искам да го доведе за разпит.
— Разбрано, Алън.
— Кажи му да действа изключително внимателно. Кажи му също, че Хю ще бъде разпитан във връзка със смъртта на Нети Коб и Уилма Джърсик. Предполагам, че ще се досети за останалото.
— Разбрано, шерифе. — В гласа на Шийла звучеше едновременно и тревога, и любопитство.
— Аз отивам в сервиза. Предполагам, че ще намеря Хю там. Край.
Той остави радиостанцията (имаше чувството, че я държи от години) и си помисли, че ако беше казал на Поли онова, което току-що предаде на Шийла, ситуацията може би нямаше да е толкова отвратителна.
Всъщност кой знае? Нима можеше да твърди нещо със сигурност, при положение че изобщо не беше наясно със ситуацията? Поли го обвиняваше в шпионаж, в задкулисни игри, а това покриваше огромна територия от възможности, при това все неизследвани.
Но ако да предупредиш хората си, че човекът, когото преследват, може да се окаже опасен, е напълно в реда на нещата, то да дадеш същата информация на приятелката си, и то по открита линия, е съвсем друго нещо.
Знаеше, че е постъпил правилно, но това не облекчаваше сърдечната му болка. Той събра сили и отново си наложи да се съсредоточи в задачата, която му предстоеше да изпълни — да намери Хю Прийст, да го доведе в кабинета си, да му намери адвокат, ако поиска, и накрая да го попита защо бе забил тирбушон в гърлото на Райдър, кучето на Нети Коб.
Известно време успяваше, но когато запали двигателя и тръгна по улицата, в мислите му бе отново Поли, а не Хю Прийст.
Шеста глава
1
Докато Алън прекосяваше града, за да арестува Хю Прийст, Хенри Бофорт стоеше в двора си и гледаше любимия си тъндърбърд. Бележката, която бе намерил на предното стъкло, бе в ръката му. Гумите бяха в окаяно състояние, но можеха да се сменят. Онова, което наистина го бе вбесило, беше отвратителната драскотина по цялата дясна страна на колата.
Отново погледна към бележката и я прочете на глас: „Да не си посмял втори път да ме напиваш, а после да ми криеш ключовете, лалугер такъв!“