Кого беше напивал скоро? О, кого ли не. Не минаваше вечер без някой да се напие в бара му. Но напиване и ключове от кола? Работата ставаше съвсем ясна.
Можеше да бъде само един човек.
— Ах, ти, кучи сине! — закани се собственикът на „Кроткия тигър“. — Ах, ти, копеленце мръсно!
Понечи да се върне в къщата и да си вземе пушката за елени, но после се отказа. Заведението му беше на две крачки, а там под бара Хенри пазеше нещо специално: „Уинчестър“ с рязана цев. Държеше я там, откакто оня тъпанар Ейс Мерил се бе опитал да го обере преди няколко години. Пушката беше абсолютно незаконна и той никога не я беше използвал.
Днес обаче щеше да я използва.
Плъзна длан по грозната драскотина, която Хю бе направил на колицата му, смачка бележката и я хвърли. Били Тъпър сигурно вече метеше в „Тигъра“. Щеше да вземе двуцевката, да поиска понтиака му и да тръгне на „лов за глигани“.
— Пак си пил от хапчетата за глупост, Хю, но повече няма да ти се наложи. Гарантирам ти! — Отново погали драскотината. Никога през живота си не бе изпитвал подобен гняв. — Гаранция!
2
Докато обръщаше спалнята на Джордж Нелсън наопаки, Франк Джюът намери половин унция кокаин между матраците на двойното легло. Изсипа го в тоалетната и докато го гледаше как заминава в канализацията, изведнъж почувства, че го присвива стомахът. Понечи да разкопчее панталона си, а после се отказа и отново се върна в разхвърляната стая. Сигурно се беше побъркал, но вече за нищо не му пукаше. Лудите не мислеха за бъдещето. За тях то беше последна грижа.
Едно от малкото неразхвърляни неща в спалнята на Джордж Нелсън бе една картина на стената. Беше портрет на стара дама, поставен в скъпа златна рамка, и той реши, че това е святата майчица на Нелсън.
Стомахът отново го присви. Откачи картината от стената и я положи на пода. После разкопча панталоните си, внимателно клекна над платното и се облекчи.
Това беше кулминацията на един до този момент ужасен ден.
3
Лени Партридж, най-старият жител на Касъл Рок и притежател на Бостънския бастун, който някога бе принадлежал на леля Еви Чалмърс, също караше една от най-старите коли в града — „Шевролет Бел Еър — 1966“, който навремето беше бял, а сега — мръсноникакъв. Колата беше в окаяно състояние. Задното стъкло още преди години беше сменено с парче найлон, който плющеше и се развяваше на вятъра. Подът беше толкова изгнил, че през сложната дантела от ръжда можеше да гледа пътя, докато кара. Ауспухът висеше отзад като изсъхнала ръка на загинал в пустинята нещастник. Гарнитурите отдавна бяха заминали и когато колата се движеше насам-натам, след нея се носеха ефирни сини облаци, а поляните, през които минаваше но пътя си към града, заприличваха на учебен полигон на селскостопанската авиация. Шевролетът гореше по литър масло дневно, но това изобщо не го притесняваше. Той си купуваше рециклиран „Диамант“ на едро от Сони Джакет и винаги си докарваше десетпроцентно намаление… отстъпката на Златните му години. А понеже от десет години не беше вдигал повече от шейсет, шевролетът може би щеше да го надживее.
Докато Хенри Бофорт крачеше ядосан към „Кроткия тигър“, от другата страна на Тин Бридж, на около пет мили от него, Лени караше ръждясалия си шевролет нагоре по Касъл Хил.
Насред пътя срещу него стоеше човек, разперил ръце в недвусмислен жест. Беше бос и гол до кръста, обут в тютюневи панталони, а около врата му висеше проядена от молците кожа.
Сърцето на Лени подскочи в хърбавите му гърди и той натисна с двата крака спирачката. Педалът потъна почти до ламарината с неземен стон и шевролетът най-после спря на по-малко от метър от мъжа, в когото Лени разпозна Хю Прийст. Хю дори не трепна.
Когато колата спря, той бързо застана от страната на Лени, който седеше, притиснал ръка до ватираната си тениска, и се чудеше дали тези учестени удари на сърцето му не са последните.
— Хю! — викна му задъхано той. — Какви ги вършиш, по дяволите! Едва не те прегазих!
Хю отвори вратата и надникна в колата. Кожата около врата му увисна напред и Лени моментално се дръпна. Беше полуизгнила лисича опашка, проскубана и оплешивяла на места, и вонеше отвратително.
Мъжът сграбчи стареца за тирантите на гащеризона му и го измъкна от колата. Лени изписка изумен.
— Извинявай, старче — каза му с гласа на човек, който си има къде-къде по-сериозни проблеми. — Трябва ми таратайката ти. Мойта нещо не е в ред.
— Не може…
Но той определено можеше. Захвърли го встрани от пътя, сякаш старецът бе някакъв брашнен чувал, и се намъкна в колата. Лени жално стенеше в канавката. Беше си счупил ключица и две ребра.