Без да му обръща внимание, Хю затвори вратата и натисна газта до ламарината. Двигателят изръмжа изненадано и зад колата се спусна синя мъгла.
Преди Лени да успее да се обърне по гръб, той вече фучеше надолу но хълма с повече от осемдесет километра в час.
4
В три и трийсет и пет Анди Клатърбък зави по Касъл Хил Роуд и тръгна нагоре по хълма. Срещу него летеше старият Димилник на Лени Партридж, но той въобще не го забеляза. Мислите му бяха изцяло заети с Хю Прийст и ръждясалият шевролет на Лени бе просто още една подробност от пейзажа.
Клат изобщо нямаше представа защо и как Хю може да е замесен в смъртта на Уилма и Нети, но това не го притесняваше. Беше изпълнител и толкова. Да отговаря на въпросите не влизаше в задълженията му и в дни като този той беше направо щастлив, че е така.
Знаеше само, че Хю е долен пияница, когото годините не бяха очовечили. А хора като него бяха способни на всичко, особено ако са на градус.
„Сигурно е на работа“ — помисли си Клат, но все пак откопча кобура на револвера си, когато наближи съборетината, която Хю наричаше свой дом.
Миг по-късно нещо лъскаво и хромирано отрази слънцето в двора на Хю и нервите на Клат се опънаха като струни. Колата на Хю беше тук, а когато колата на някого е пред къщата му, то собственикът й обикновено също е там.
Ако в този момент беше погледнал нагоре по пътя, Клат несъмнено щеше да види Лени Партридж, които лежеше в канавката и се въртеше като пиле в кълчища. Но той просто не обърна глава. Цялото му внимание бе насочено към дома на Хю. Пискливите викове на Лени влизаха през едното му ухо, прекосяваха мозъка му, без да събудят каквато и да е тревога, и излизаха през другото.
5
Уилям Тъкър беше едва деветнадесетгодишен, никога нямаше да стане златен медалист на някой колеж, но имаше достатъчно акъл в главата, че да се уплаши от вида на Хенри, когато го видя да влиза в „Тигъра“ в четири без петнайсет през последния нормален ден от съществуването на Касъл Рок. Акълът му стигна и дотолкова, че да даде на Хенри ключовете от понтиака, без да се разправя. Иначе Хенри (който при нормални обстоятелства беше най-добрият шеф, който Били някога бе имал) щеше просто да го нокаутира и да си ги вземе.
Затова за пръв — а може и за последен — път в живота си Бил опита с измама.
— Хенри — подхвана кротко той, — струва ми се, че имаш нужда от нещо за пиене. Дай да синя по едно малко, преди да тръгнеш?
Хенри беше изчезнал някъде зад бара и Били чуваше само трополене и откъслечни псувни. Когато шефът му най-после се изправи, в ръцете му се мъдреше продълговата кутия с катинар. Той остави кутията на бара и започна да рови из връзката ключове на колана си.
Междувременно обмисли предложението на Били, понечи да поклати глава, а после размисли. Всъщност да пийне едно питие не беше чак толкова лоша идея — щеше да успокои и нервите му, и ръцете му.
Намери ключа, който търсеше, отключи катинара и го остави на бара.
— Добре, но ако ще пием, дай поне да е като хората. „Чивас“. Малък за теб, голям за мен — каза той и размаха пръст срещу него.
Били изстина. Беше почти сигурен, че шефът му ще добави: „Но идваш с мен.“ — И да не си посмял да кажеш на майка си, че ти давам концентрати, ясно ли е?
— Слушам! — отвърна той, успокоен и хукна за бутилката, преди на Хенри да му дойде друг акъл.
6
Дийк Брадфорд, човекът, който ръководеше най-мащабното и най-скъпо начинание в Касъл Рок — Обществените дейности, беше направо бесен.
— Не, няма го — каза тон на Алън. — Не е идвал цял ден. Но ако го видиш преди мен, направи ми услугата да му кажеш, че е уволнен.
— Защо го държа толкова дълго, Дийк?
Двамата стояха пред общинския гараж, а до тях трима мъже разтоварваха огромен камион с малки, но тежки дървени каси. На всяка от тях беше щампован червен ромб — взривоопасно. Вътре в склада шумеше климатик. Беше твърде странно да чуеш климатик по това време на годината, но за Касъл Рок последната седмица наистина бе странна.
— Търпях го повече, отколкото трябваше — призна той и прокара пръсти през късата си посивяла коса. — Все ми се струваше, че някъде вътре в него се крие един добър човек. Дийк беше от ония ниски, набити мъже — бурета с крака, които винаги изглеждаха сякаш всеки момент ще се сбият. Но той бе може би най-добродушният човек, който Алън някога бе познавал.
— Когато не е пиян или махмурлия, Хю няма равен на себе си в работата. Освен това нещо в лицето му ме караше да мисля, че не е от ония, които просто не могат без алкохол. Реших, че като е на постоянна работа, ще се оправи, ще почне отначало. Но миналата седмица…