— Какво миналата седмица?
— Направо се беше побъркал. Непрекъснато изглеждаше като пиян — не непременно от алкохол. Очите му едни такива хлътнали, а като му говориш, все гледа някъде през тебе. По едно време започна сам да си приказва.
— За какво?
— Не знам. Съмнявам се някой да е обърнал внимание. Мразя да уволнявам хората си, но за Хю бях решил много преди да дойдеш. Край, приключвам с него.
— Извини ме, Дийк.
Шерифът се върна до колата, обади се на Шийла и й каза, че Хю не е бил на работа цял ден.
— Виж да се свържеш с Клат, Шийла, и му кажи много да внимава. Прати Джон за подкрепление. — Той се поколеба за миг. От опит знаеше, че прекалената напрегнатост може да доведе до неприятни инциденти, но просто трябваше да ги предупреди. Беше длъжен. — Клат и Джон да смятат Хю за въоръжен и опасен. Ясно ли е?
— Въоръжен и опасен. Приемам.
— Действай. Край.
Остави микрофона и се върна при Дийк.
— Смяташ ли, че може да е напуснал града, Дийк?
— Кой? Хю!? — учуди се Дийк. — Хора като него никога не напускат града, преди да са си взели последната заплата. Ако въобще напуснат.
Той погледна към мъжете, които сваляха дървените каси от камиона, и викна:
— Я по-полека, момчета! Пратил съм ви да ги разтоварвате, а не да си играете на пиян морков с тях.
— Много динамит сте докарали — каза Алън.
— Да, бе — двайсет каси. Ще взривяваме един гранит в мината на Пето. Като гледам, ще ни остане достатъчно, да изстреляме Хю чак на Марс, ако искаш.
— И защо толкова много?
— Не беше моя идея. Бъстър увеличи поръчката ми, Бог знае защо. Но като види сметката за тока тоя месец, направо ще побеснее. Освен ако времето не се захлади. Тия климатици здравата гълтат, но трябва да държим фойерверките на хладно, иначе… Всички разправят, че с тия новите взривове няма проблеми, но сигурното си е сигурно.
— Бъстър ти увеличил поръчката?
— Да, бе — с четири или шест каси. Чудесата не свършват, а?
— Така е. Дийк, мога ли да ти ползвам телефона.
Алън седя зад бюрото на Дийк почти две минути.
Телефонът в дома на Поли звънеше ли звънеше, но никой не го вдигна.
Той излезе от кабинета бавно, с наведена глава. Дийк слагаше катинара на склада с взривовете и когато се обърна, лицето му беше тъжно и уморено.
— Някъде дълбоко в Хю Прийст наистина имаше един добър човек, Алън. Кълна се в Господ, че имаше. Понякога — и то по-често, отколкото хората си мислят — този добряк излиза на повърхността. Но с Хю… — Сви рамене. — С Хю няма шанс.
Алън кимна.
— Добре ли си, Алън? Изглеждаш сякаш си спал накриво нощеска.
— Добре съм — отвърна той с усмивка.
Но това бе самата истина — беше спал накриво. Поли също. А също и Хю, и Брайън Раск, и толкова други. Днес сякаш всички в този град бяха спали накриво.
— Искаш ли вода, или студен чай? Готов е.
— Благодаря ги, но трябва да вървя.
— Добре, дръж ме в течение.
Това Алън не можеше да му обещае, но имаше странното предчувствие, че скоро Дийк ще може сам да го прочете вестниците или пък да го види по телевизията.
7
Малко преди четири старият шевролет на Лени Партридж спря на паркинга пред „Неизживени спомени“ и отвътре излезе Хю — мъжът на деня. Ципът му беше разкопчан, а на врата му още висеше оръфаната лисича опашка. Той прекоси тротоара, шляпайки по горещия цимент с босите си крака, и отвори вратата. Малкото сребърно звънче издрънча.
Единственият човек, който го видя да влиза, беше Чарли Фортин. Той стоеше пред портата на „Уестърн Ауто“, и пушеше една от вонящите си домашно свити цигари.
— Старият Хю окончателно се е побъркал — каза си и поклати глава.
Вътре господин Гонт посрещна стария Хю с любезна, гостоприемна усмивчица… сякаш боси и разголени мъже с лисичи опашки на шията час по час влизаха в магазина му. На списъка до касовия апарат бе положена още една отметка. Последната.
— Загазил съм — каза Хю и тръгна към господин Гонт. Очите му се стрелкаха насам-натам в гнездата си като топчета във флипер. — Този път здравата съм загазил.
— Знам — отвърна търговецът с най-съчувствения си глас.
— Реших, че точно при вас трябва да дойда. Не знам… все ви сънувам. Просто… няма към кого да се обърна.
— Правилно си дошъл тук, Хю.
— Сряза ми гумите — прошепна мъжът. — Бофорт, онова копеле, дето държи „Кроткия тигър“. Оставил ми е бележка: „Нали знаеш за какво ще дойда следващия път, Хюбърт?“ А аз наистина знам. — Мазолестата му ръка погали раздърпаната козина на лисичата опашка и на лицето му грейна истинско обожание. — Прекрасната ми опашчица!