— Може би трябва да се погрижиш за него — подхвърли замислено Гонт. — Преди той да се е погрижил за теб. Знам, че звучи малко… как да кажа… крайно,… но като се замисли човек…
— Да! Точно така! Това е!
— Мисля, че мога да ти помогна — каза Гонт и се наведе тезгяха. Когато се изправи, в ръцете му лъщеше автоматичен пистолет. — Зареден е.
Хю посегна към оръжието. Щом тежкият метален корпус хлътна в дланта му, първоначалното му объркване веднага се изпари.
— Ъ-ъ… оставих си портфейла вкъщи — засуети се той.
— О, не се притеснявай. В „Неизживени спомени“, Хю, всичко е застраховано. — Изведнъж лицето му стана сурово. Устните му се изопнаха, очите му захвърляха искри. — Бягай, Хю! Пипни го! — просъска той с дрезгав, гърлен глас. — Ликвидирай копелето, дето иска да унищожи онова, което ти принадлежи! Пипни го, Хю! Защити се!
Хю се ухили.
— Благодаря ви, господин Гонт. Много ви благодаря!
— Няма защо — отвърна му той вече с нормалния си кротък и благ тон, но звънчето над вратата вече подрънкваше зад гърба на Хю, който крачеше устремено към колата с пистолет на кръста.
Гонт застана зад витрината и загледа стария, уморен шевролет, който излизаше на заден ход от паркинга. Една камионетка с бира наду клаксона и припряно свърна да избегне удара.
— Пипни го, Хю! — повтори шепнешком.
Тънки струйки дим се процедиха от ушите и косата му, в ноздрите и в основата на големите му бели зъби щръкнаха плътни черни косми.
— Унищожи ги всичките! Празникът започна, приятелю!
Той вдигна глава и зловещо се разсмя.
8
Джон Лапоант се втурна към страничната врата на Участъка. Беше възбуден. Въоръжен и опасен! Не му се случваше често да участва в залавянето на въоръжени и опасни престъпници. Не и в забутано градче като Касъл Рок. Съвсем беше забравил за изгубения си портфейл (поне за момента), а Сали Ратклиф съвсем беше изхвръкнала от ума му.
Посегна към дръжката, но някой отвън го изпревари Изведнъж се озова пред стокилограмовия, обезумял от гняв даскал по физическо.
— Точно ти ми трябваш — каза Лестър Прат с новия си мек като кадифе глас и навря в лицето му черен кожен портфейл. — Май си загубил нещо, а, мръсно копеле?
Джон нямаше никаква представа какво, по дяволите, търсеше Лестър Прат в участъка и как така беше намерил портфейла му. Знаеше само, че е пратен за подкрепление на Клат и че трябва на секундата да изхвърчи.
— Каквото и да е, ще те изслушам малко по-късно, Лестър — каза му и посегна към портфейла си.
Когато учителят се дръпна и го удари с портфейла през лицето, заместник-шерифът остана по-скоро изумен, отколкото ядосан.
— О, хич няма да си приказваме — просъска Лестър. — Не бих си губил времето.
Хвърли портфейла на земята, сграбчи Джон за раменете, вдигна го във въздуха и го запрати обратно в участъка. Лапоант прелетя метър и нещо и се приземи на бюрото на Норис Риджуик. Тялото му си проби път през купищата книжа и събори кошницата Входящи/Изходящи на пода. След нея на пода е болезнен трясък се стовари и самият Джон.
Отсреща зад стъклото Шийла Бригъм зяпна.
Заместник-шерифът понечи да се изправи. Беше потресен и замаян, а представа си нямаше защо.
Учителят заплашително пристъпваше към него. Юмруците му бяха свити в поза от времето на Джон Съливан, която при други обстоятелства би била комична, но сега бе направо страшна.
— Ще те науча аз — викна той с новия си, мек като кадифе глас. — Сега ще разбереш какво се случва с католици, който слагат ръка на приятелките на баптисти! Така ще те науча, че ще ме помниш за цял живот.
Лестър Прат сграбчи Джон за яката и го постави на „учебна“ дистанция от лицето си.
9
Били Тъпър не ставаше за интелектуалец, но беше добър слушател, а този ден един добър слушател бе най-ефикасният лек за гнева на Хенри Бофорт. Докато си пиеше пиенето, Хенри му разказа какво се бе случило и говоренето постепенно го успокои. Хрумна му, че ако грабнеше пушката и се втурнеше но петите на Хю, може би щеше да завърши деня си не пред декоративната решетка в бара си, а зад тази в кабинета на шерифа. Обичаше тъндърбърда си, но постепенно бе започнал да осъзнава, че не го обича чак толкова, че да отиде в затвора заради него. Гуми се сменяха, а драскотината отстрани в края на краищата можеше да се оправи. Що се отнася до Хю Прийст — нека законът се погрижи за него. Допи чашата си и се изправи.
— Още ли мислите да го гоните, господин Бофорт? — попита предпазливо Били.
— Няма да си губя времето с него — отвърна той и младежът въздъхна с облекчение. — Ще го оставя на Алън Пангборн. Нали затова си плащам данъците, Били?